Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 198

Най-накрая отново настана тишина. Сложих си обувките и сакото и открехнах вратата на стаичката. Не успявах да чуя нищо. Предположих, че от мен повече не се очакваше да стоя притеснен и забравен в неведение. Тръгнах внимателно надолу по коридора. Жената стоеше в стаята на Нора с навити нагоре ръкави и с ръце на хълбоците, гледайки картината на ужасяващото безредие.

В главата ми кънтеше една-единствена мисъл и аз попитах:

— Ще се оправи ли?

Тя се обърна. Лицето й беше моравочервено и изкривено от ярост.

— Не знам и не ме е грижа. А ти, малък мерзавецо, как посмя да ми доведеш тук тая мръсница, дето оплеска всичките ми чаршафи и така вмириса стаята, че сега ще трябва наново да се стърже пода. На всичкото отгоре ме държа будна половин нощ само заради някаква си двулична, малка уличница, за която твърдиш, че ти е братовчедка. Би трябвало да те предам на полицията, само това заслужаваш. И точно така ще направя сега. И без това ще им се наложи да я питат доста неща.

Може би бях уплашен, но въпреки това се застъпих за братовчедка си.

— Тя няма какво да казва.

— Няма ли! Обзалагам се, че сама си е виновна за всичко.

Какво, за бога, искаше да каже тя? Трябва да бе обезумяла от ярост.

— Виновна за какво?

— Ти, малко лицемерче, само не се преструвай, че не разбираш как онази, твоята, дойде тук, за да си изхвърли гадостите.

Наистина не разбирах нищо.

— Какво?

— Направи отвратителен, гаден аборт, предизвикан от хапчета, разбра ли какво? — изкрещя тя и ми зашлеви зашеметяваща плесница, която почти ме събори на пода.

Бруталната грубост на думите й ме зашемети много повече от удара. Онемял от изумление, аз стоях и я гледах тъпо. Бях толкова шокиран от чутото, че загубих всяка представа за времето и мястото или за това, което ме бе накарало да се разтреперя неудържимо. Почувствах как нещо в мен се скъса. Приведох глава към ръцете си и се подпрях на стената на коридора.

Тридесет и четвърта глава

Влакът набра скорост след спирката си на Глейзенд, устремявайки се към последната фаза от пътуването си до Уинтън. Сам в ъгъла на най-крайното третокласно купе, аз седях със завидна кротост, с ръце на коленете, лишен от всякакви душевни чувства с изключение на обхваналата ме дълбока апатия. Бях седял така в продължение на три часа, гледайки в една точка през прозореца към бързо променящите се картини отвън, служещи ми единствено за да притъпят или ако не друго, да се слеят с мудния поток от мисли в главата ми. Надявах се това състояние на празнота да не ме напусне никога. Когато външните пейзажи не помагаха, аз го подхранвах със свои сили, като се вторачвах в рекламите на отсрещната страна на купето, докато с течение на времето те не се размазваха пред погледа ми и не се превръщаха в хипнотизиращо петно. „Сега не гледам наникъде“ — мислех си, като че ли това усещане за визуална и душевна пустота представляваше върховно постижение.