Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 177

— Да победя? — възкликнах аз.

— Да спечелиш купата. — Той приведе сериозно глава към мен и добави с още по-впечатляващ тон: — Плюс пакет от печалбата също. Ние ще се погрижим за всичко, отнасящо се до парите. Мартин ще взема залозите и при победа ще получиш цяла десетачка.

— Десет паунда! — Това бе повече от изкушение; сумата бе заслепяваща. — Само че, Тери, аз имам изпит през първата седмица на август. На седми.

— Състезанието е на пети. Цели два дни преди това. Пътят от Уинтън дотам не е повече от три часа. Ще те откараме и после ще те върнем още същия ден. Какво те притеснява?

Прехапах устни в мъчителна нерешителност. Исках да спечеля тази купа, а особено много исках десетте паунда. В едно скорошно писмо майка ми споменаваше за апартамента, който възнамерява да наеме при завръщането си, и пишеше още, че горчиво съжалявала за това, че бяхме продали мебелировката си при напускането на Ардфилън. С тези десет паунда можеше да се купят мебели, дори би могла да се обзаведе цяла стая. Но как щеше да се отнесе Карфицата към едно такова мероприятие, практически в навечерието на изпита?

— Че какво, за теб самия ще бъде чудесно да се разтовариш малко точно преди изпита си. — Донахю трябва да бе прочел мислите ми. — Е, разбира се, ако искаш да се откажеш с лека ръка от толкова пари, аз имам наум още един човек, който веднага ще се възползва от случая.

Мисълта да бъда заместен от някой ми дойде твърде много.

— Ще дойда.

— Много добре, човече. — Терънс раздруса ръката ми, поздравявайки ме за правилното решение. — Ще видиш, че няма да съжаляваш. Единственото, което трябва да правиш, е да не се притесняваш и от време на време да правиш вечер по някоя обиколка. Само да не претренираш. А ако можеш да се отбиваш понякога и до хотела, както миналия път, ще се постарая да получиш няколко сочни пържоли.

Колата прекоси познат ми район. Видях, че сме подминали Северната гара и се насочвахме по улица „Мортънхол“. Донахю смъкна прозореца и изхвърли угарката от пурата си. После погледна към мен.

— Къде искаш да те оставим?

Прецених, че сигурно вече минава шест и почти бе време да започвам заниманията си с Карфицата.

— Където и да е в близост до улица „Хилсайд“.

Терънс каза на шофьора да заобиколи покрай парка. Таксито спря в началото на „Гилмор Хил“, недалеч от университета, и аз слязох.

— Ще поддържам връзка с теб, човече — извика той, докато колата се отдалечаваше.

Тръгнах към квартирата на Карфицата, все още твърде развълнуван и с приятното усещане за важност. Чувствах се поласкан, че бях потърсен от Терънс, както и от факта, че бях потвърдил вътрешното си убеждение за моите изключително бързи крака. Това прозрение за собствените ми способности се появи за първи път в съзнанието ми, когато тичах да извикам доктора заради баща ми. Впоследствие то бе доразвито от личните ми стремежи да се поддържам в добра форма и бе засвидетелствано с конкретни постижения, откакто тренирах към клуба за масов крос в Ардънкейпъл и бях спечелил два пъти състезанието за младежи под четиринайсет години, провеждащо се винаги в края на сезона. Е, да, така е — без съмнение това си беше природна дарба, почти съизмерима със способността на някои от по-редките светии да се носят над земята, дарена им от небесните сили. И действително, когато тичах сред свистящия покрай ушите ми въздух, нерядко изпитвах усещането, че на моменти губех контакт с твърдата почва под краката си. Предвид на всичко казано, просто ми се струваше, че задължително трябва да се възползвам от преимуществата си. Съблазнителното предложение на Тери бе напълно законно, а ако и Донахю искаше да заложи на мен, което си бе изцяло негова работа, то аз нямах нищо против. Въпреки всичко по отношение на „Елисън“ съвестта ми не бе напълно чиста, и след като стигнах до улица „Хилсайд“ и започнах да се изкачвам по стъпалата към стаята на Карфицата, реших, че той трябва да каже последната дума. Старецът вече се бе настанил до масата, чакайки ме и прелиствайки с явен интерес куп листа.