Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 155

Напуснах къщата, летейки във въздуха от щастие. След като инстинктивно завих към парка, това усещане прерасна в необятен възторг. Колко сърдечно ме бе приела Нора, колко непринудено и откровено бях посрещнат — покани ме на следваща среща, накара ме да се почувствам желан. Никой досега не ме беше целувал така… никога, никога в кивота ми. Меката топлина на тези устни пулсираше в невинната ми кръв и разнасяйки се бавно и омайващо във вените ми, изпълни сърцето ми с копнежи към моята братовчедка. Внезапният спомен за моите абсурдни фантазии с Ада, с която не бях имал честта да разменя дори една-едничка дума, ме накара да се изчервя. Онова е било просто детска игра. А това беше истината. Сега вече бях зрял човек. Разбирах живота. Докато се движех забързано с крачки, накарали ме да се изпотя, започнах да рисувам в съзнанието си картини, в които Нора и аз бяхме неразделни завинаги. Вече не се чувствах сам и Уинтън не бе необятна пустош.

Изведнъж, както вървях по алеята покрай реката, рязко натрапил се върху блажените мечтания, един неподвижен предмет — особен и същевременно странно познат, привлече разсеяния ми, приведен надолу поглед. Със сигурност в далечното минало бях виждал този къс абаносов крайник, свършващ с желязна скоба, прикрепена за специална ортопедична обувка с дебела подметка. Инстинктивно спрях и повдигнах глава. Седнал самичък на пейката, един малък съсухрен човечец с черен костюм, целулоиден нагръдник и вързана на фльонга черна връзка ме гледаше добродушно и полуусмихнато.

— Лорънс Керъл — каза той.

Фактът, че той ме позна в сегашния ми вид, след интервал от седем години, ме порази толкова силно, че аз моментално се върнах към действителността и откликнах несъзнателно:

— Ранкин Карфицата! — казах и после бързо се извиних: — О, съжалявам, сър. Толкова бях изненадан, че ме познахте, че думите просто се изплъзнаха от устата ми.

— Бих те познал навсякъде, Лорънс — каза дружелюбно той, правейки ми знак да седна до него. — В действителност, въпреки че си се издължил, на практика не си се променил нито на йота.

Без да знам дали да погледна на това като на похвала или неодобрение, приех поканата му и седнах до него. Той продължи да ме изучава.

— За удоволствие ли се разхождаше, или по работа?

Изпитах безумното желание да се разкрия пред него, да му разкажа за Нора и за радостното събитие, което толкова славно бе променило живота ми. За щастие все още бях достатъчно разумен, за да обуздая импулса си.

— Всъщност нито едно от двете, сър. Връщах се към улица „Аргайл“.

— И защо точно улица „Аргайл“ от толкова много места?

— Там работя.

— Работиш? Като какъв?

— Ами аз съм нещо като чирак в един склад за продажби на едро.

— Искаш да кажеш, че си напуснал училище?

След като кимнах с глава, той ме погледна насмешливо и измърмори:

— Значи сме в едно и също положение.

— Пенсионирахте ли се, сър? — попитах тактично.

— Образно казано — отвърна той. — В действителност бях пенсиониран. Но все още се чувствам дееспособен, да благодаря на Господа, в личен и особено интересен аспект. Събирам аналите на Ардънкейпълската енория, Лорънс. Имам достъп до всички архиви на университетската библиотека и сега живея в една тиха, приятна стая на улица „Хилсайд“, съвсем наблизо оттук, където разполагам с всички удобства, за да си върша, както някой би я нарекъл, „работата по сърце“.