Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 147
Арчибалд Кронин
— Дани беше винаги добро момче, макар понякога да бе много луд. Никога няма да забравя деня, когато падна от кея в Данън…
Но по време на нашите дълги вечерни разговори тя говореше най-често за съпруга си. Наричаше го „Да“. Трябва да призная, че почти не проявявах интерес към тези семейни спомени, но след като се бях привързал силно към госпожа Тобин, се принуждавах да слушам, докарвайки си най-достоверно изражение на съчувствие и интерес. Обикновено те протичаха така:
— Да беше добър мъж, скъпи. И интелигентен също. Но никога нямаше късмет с работата. Хващаше се с нещо за седмица-две и после го зарязваше. Беше по свой начин прекалено голям джентълмен, за да работи както трябва. Купи кон и каруца, но конят ни умря. Да, скъпи, умря му в ръцете. И все пак, ако бе получил това, което бе заработил, щяхме да се оправим достатъчно добре. Но изкарването на пари не му се удаваше. Не беше за него. А иначе бе толкова известен. Когато умря, цялата улица дойде да се прости. Чудесно погребение.
Самата Ани бе също заслужено популярна сред групата от ирландски емигранти в района, които се събираха обикновено във вторник вечерта в една кръчма, държана от техен сънародник и именувана в националистичен дух „Детелината“.
Много често тези случаи бяха весели преживявания за мен. Когато на Ани й бе останала някоя излишна пара или пък когато бе спечелила от залагания на коне, макар че не можеше да изкара повече от три пенса или рядко цял шилинг, тя си слагаше едно мъжко кепе, което внимателно закачаше за косата си с фиби, и ме отвеждаше първоначално до заведението на Бонели за пържена риба и картофки, след което, макар че все още бях под законната възраст, ме вкарваше заедно със себе си в уютната „Детелина“. Нейното появяване неминуемо бе посрещано с радостни викове и след като поръчваше за себе си бира „Гинес“ — никога не пиеше повече от една — и джинджифилов сок за мен, от околните маси започваха да се разнасят подвиквания: „Изпей ни някоя песен, Ани“. След размяната на една-две закачки, без ни най-малка стеснителност, тя започваше с „Момчето музикант“ или „Представленията на Тара“ и после за бис следваше любимата песен, която, мисля, се казваше „Трайността на зеленото“:
Следваше хор, в който се включваха всички с огромен патос:
