Читать «Христос отново разпнат» онлайн - страница 5

Влезе Марьори с подноса, поздрави със сведени очи първенците, застана пред чорбаджията. Бледа, с големи очи, с вити вежди, с две дебели кестеняви плитки, омотани на венец около главата й. Напълни старият чорбаджия догоре лъжичката си със сладко от вишни, погледна девойката, вдигна чашата си.

— И на сватбата ти, Марьори! — пожела й той. — Синът ми бърза.

Поповата щерка беше сгодена за единствения му син Михелис, и попът се гордееше, че ще има такъв сват и че скоро ще има внуци.

— Не мога да разбера защо бърза толкова хубостникът му неден! Не можел, вика, повече… — добави със смях чорбаджията и намигна на девойката.

А тя се изчерви до уши, смути се, не можа да отвърне нищо.

— Сватба да имаме! — каза поп Григорис, като влезе с шише мискетово вино. — С благословията на Христос и Богородицата!

Суров, як, със снежнобяла чаталеста брада, охранен, миришеше на тамян и масло. Видя, че дъщеря му се изчерви, и за да промени разговора, каза:

— Кога, ако е рекъл господ, ще омъжиш и осиновената си дъщеря Леньо?

Леньо беше едно от копелетата, които чорбаджията беше измайсторил със слугините си. Беше я сгодил за смирения си предан овчар Манольос и по чорбаджийски й беше дал зестра едно стадо овце, което Манольос пасеше на отсрещната планина Панагия.

— Ако е рекъл господ — отвърна той, — тези дни; Леньо, вика, бърза. Бърза късметлийката; напращели са й, санким, ненките и искат да кърмят син. „Май иде — каза ми онзи ден, — май иде, чорбаджи, и трябва да побързаме.“

Отново се засмя сърдечно, гушите му се затресоха.

— През май — каза той — се женят магаретата, има право Леньо; трябва да побързаме. Хора са и те, па макар и да са ратаи.

— Добър е Манольос — обади се попът, — добре ще си живеят.

— Обичам го и него като свое дете — каза чорбаджията. — Видях го тогава, когато минах през манастира „Свети Пантелеймон“; ще да е бил петнайсетгодишен, дойде с подноса в стаята на игумена да ме почерпи. Беше същински ангел, само крила му липсваха. Сърцето ме заболя за него. Жалко, си казах, такъв левент да увехне в манастир като евнух. Отидох в килията на стареца му, отец Манасис. От години лежеше парализиран. „Отче — му викам, — ще те помоля за една услуга; и ако ми я сториш, ще подаря едно сребърно кандило на манастира.“ — „Само да не ми поискаш Манольос“ — каза Манасис. — „Тъкмо него искам, отче, да го взема на работа при мен.“ Въздъхна старецът. — „Имам го като свое дете — каза, — не мога да се оплача за нищо от него. Безпомощен съм и самотен, никого друг си нямам; всяка вечер му говоря за отшелниците и светците; учи се и той, минава ми и на мен времето.“ — „Пусни го, отче, да влезе между хората, да има деца, да поживее; и ако му се втръсне животът, да се покалугери. С голям зор успях да го взема; и сега му давам Леньо; на добър час да е!“