Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 131

Баща ми се изкиска.

— Ще ти кажа, Дъги — продължих аз, — че мисля, че всички в Аляска пият, за да могат да се възпрат да не нахлуват в главите на другите.

Той кимна.

— Северни земи. Ирландия. Скандинавия. Русия. Пият като смокове. — И сви рамене. — Но все пак не разбирам какво общо има това с твоите доводи.

— Искам да кажа, че хората не искат да живеят в главите на другите. Много е страшно. Много е животинско. Съвпадението е признак, че са стигнали до такова състояние.

— Кое ритва менчето? — попита Дъги.

— Не знам — отговорих аз. Поех си дъх. Като се вземеше предвид всичко останало, имаше и по-тежки задачи от насмешките на баща ми, с които трябваше да се справя. — Мисля, че когато предстои да се случи нещо значително и неочаквано, хората излизат от рамките на обичайното си поведение. Мислите им започват да се притеглят взаимно. То е, сякаш надвисналото събитие създава вакуум и ние се устремяваме към него. Поразителните съвпадения се трупат с лудо темпо. Като природно явление е.

Почти осезателно го усещах как си припомня собственото си минало. Дали бе преживял събития, съпоставими с моите, онази сутрин, когато го бяха простреляли?

— Какви надвиснали събития имаш предвид? — попита той.

— Пагубни.

Реакцията му беше предпазлива:

— Какви точно пагубни събития?

— Убийство, да речем.

Той се замисли над думите ми. После поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не ми харесва примерът ти“. Погледна ме.

— Тим — рече, — помниш ли инструкцията на бармана?

На свой ред и аз кимнах. Когато бях започнал за пръв път работа като барман, той ми беше описал един часови график. „Синко, беше ми казал, запомни това. В Ню Йорк, по улиците, от дванадесет вечерта до един е времето на воайорите, от един до два на пожарите, от два до три на насилието и грабежите, от три до четири на побоищата в баровете, от четири до пет на самоубийствата и от пет до шест сутринта на автомобилните катастрофи.“ Бях го запомнил всичко това като написан на машина график. Беше се оказал полезен.

— Убийствата не са нещо специално — каза той сега.

— Аз не говоря за Ню Йорк — отвърнах му, — а за тук.

— Искаш да кажеш, че убийството в този град е необичайно събитие ли? — Виждах го как едва ли не преценява хладния и влажен въздух на Кейп Код в съпоставка с кръвта и парата при деянието. — Е, да де — продължи той, — добре, ще приема мисълта ти. — Общо взето не му беше много приятно. — Какво целиш с този разговор?

— Заплел съм се в съвпадения — казах аз.

— Ами според твоята логика на разсъждения, значи ти предстои нещо лошо — каза той.

— Не ми предстои, а е нещо повече.

Той предпочете да замълчи.

— Миналата седмица стана едно самоубийство — продължих аз, — макар че е възможно човекът да е убит. Мисля, че аз му отнех дамата онази вечер, когато това е станало. — И в следващия миг ми мина една невероятна мисъл: понеже баща ми имаше рак, каквото и да споделях с него, нямаше да навреди по никакъв начин на другите. Това може би беше едно от полезните свойства на неговия рак. Той можеше да поема информация като гроб, който няма да я върне обратно на никого. Дали баща ми сега не беше на страната на духовете, далече от всички нас?