Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 85
Борис Виан
Тя погледна трите деца. Те си играеха мирно и тихо, без да забелязват бурята.
Жакмор, къде ли е той? Искам да обсъдя с него най-доброто разрешение.
Тя извика прислужницата.
— Къде е Жакмор?
— Мисля, че е в стаята си — отговори Кюблан.
— Потърсете го, ако обичате.
Силният шум от разпененото море уморяваше слуха. Градушката не спираше.
Жакмор се появи малко след излизането на прислужницата.
— Ето какво — рече Клемантин. — Смятам, че намерих окончателното разрешение.
Тя му изложи заключението от размишленията си.
— Така — каза тя — децата нищо няма да рискуват. Но ще трябва да ви помоля още веднъж да ми помогнете.
— Утре ще ходя в селото — отвърна той. — Пътьом ще се обадя на ковача.
— Искам да стане бързо. Тогава ще бъда много по-спокойна за тях. Винаги съм чувствувала, че един ден ще намеря начин напълно да ги запазя от злини.
— Сигурно сте права — каза Жакмор. — Не знам. Това ще изисква от вас постоянни саможертви.
— Саможертва в името на някого, когато си сигурен, че ще го запазиш, е нищо.
— Но те много малко ще се движат — рече Жакмор.
— Не съм сигурна, че движението е толкова здравословно за тях. Те са доста крехки дечица.
Тя въздъхна.
— Имам чувството, че съм много близко до целта. Това е прекрасно. Чувствувам се леко опиянена.
— Тогава ще можете поне малко да си отдъхнете.
— Не знам. Толкова ги обичам, че не вярвам да ми остава време за почивка.
— Ако ви стигне търпение да понасяте тази зависимост…
— Това не е нищо — каза тя в заключение — в сравнение с онова, което преживях!…
XXVII
През дупките на плетищата се виждаха тромави животни, които спокойно пасяха ниската трева. По сухия пуст път нямаше никакви следи от вчерашната градушка. Вятърът люлееше храсталаците и шарените им сенки играеха под слънцето.
Жакмор внимателно наблюдаваше всичко това, всички тези пейзажи, които никога вече нямаше да види — идваше денят, когато трябваше да заеме отреденото му от съдбата място.
Ами ако не бях тръгнал по онази пътека, там, на скалистия бряг, си мислеше той. На 28 август. А сега месеците станаха тъй странни — на село времето е някак по-щедро, необятно, то тече по-бързо, без ориентири.
И какво толкова получих? Какво благоволиха да ми дадат. Какво можеха да ми доверят?
Ла Глоар умря вчера и аз ще заема мястото му. Отначало бях празен, трябваше много да наваксвам. Все пак най-разпространеното нещо си остава срамът.
Но какво исках да изследвам, какво исках да науча, защо да се мъча да бъда като тях — без предразсъдъци, трябва ли непременно човек да стигне дотук, само дотук?
