Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 81

Жоел затича, след него и Ноел. Клемантин хвана Ситроен за ръка и го поведе. Той тръгна, в погледа му личеше твърдост; не обичаше тя да го хваща за китката, ставаше му неприятно и неудобно. Не обичаше и сълзите. Някакво съжаление го караше да стои до нея, но той се срамуваше от това, чувствуваше се неловко, също както в деня, когато влезе в стаята на прислужницата, без да чука, и я свари гола пред един леген, с косми по корема и червена кърпа в ръка.

XXIV

79 декарт

Няма вече дървета, си мислеше Клемантин. Няма дървета и има хубава ограда. Ето две неща, наглед дребни, но с важни последствия. Голям брой евентуални смъртни злополуки стават отсега нататък невъзможни. Децата са хубави, растат и изглеждат добре. Това е резултат от преварената вода и от още хиляди предпазни мерки. И какво лошо може да ги сполети, когато лошото запазвам за себе си? Но бдителността не трябва да отслабва, трябва да се увеличава. Да се увеличава. Остават толкова много опасности! Тези, които идваха от височината и пространството, ги ликвидирах, но остават опасностите на земята. Земята. Гнилоч, микроби, мръсотии — всичко това идва оттам. Трябва да се изолира земята. Да се покрие земята с непромокаема изолационна настилка, която да започва от самата ограда. Тази чудесна ограда, ограда на отсъствието, ограда, о която не можеш да се удариш, но която отделя идеално от останалия свят. Тя огражда идеално чисто. Подобна настилка на земята, настилка, която да изолира самата земя. Ще им остане небето, да го гледат…, а небето няма кой знае какво значение. Разбира се, много нещастия могат да им се изсипят на главата от небето. Но без да омаловажаваме големите рискове, свързани с небето, можем да приемем — и не мисля, че съм лоша майка, като го оставям засега или го приемам чисто теоретична, — че ако наредим опасностите по възходящ ред, небето ще остане на последно място. Но земята…

Да се покрие градината с плочки? С керамични плочки, може би бели? Но те ще блестят на слънцето и нещастните им очички, какво ще стане с тях; тежко, жарко слънце и изведнъж пред него минава прозрачен облак, облак, който за нещастие има формата на леща — като някаква лупа — и лъчите се концентрират точно в градината, белите плочки отразяват светлината с невероятна сила, тя обгръща децата, те правят опит да прикрият с малките си юмручета очите си, но ето че вече залитат, заслепени от тази безпощадна енергия — падат, вече не виждат. Боже, дай ни дъжд… Ще сложа черни плочки — но плочките са толкова твърди, ако паднат на тях, ако се подхлъзнат след дъжд, едно спъване, едно залитане и ето, Ноел е на земята. За нещастие никой не го е видял да пада; една невидима фрактура се спотайва сред хубавите му, нежни косички, но братята му не го пазят повече, отколкото трябва и един ден той започва да бълнува — търсят — докторът не знае нищо и изведнъж черепът му се разпуква, пукнатината се е разраснала и горната част на главата се отделя, оттам излиза едно космато чудовище. Не! Не! Това не може да бъде, не падай, Ноел… внимавай!… Къде е той?… Спят, те спят, ето тук, в съседната стая, наблизо, до мек. Чувам ги как спят — в мъничките им легълца… ще ги събудя, трябва да внимавам!… но това няма да се случи, ако земята беше мека и еластична като каучуков килим — ето какво им трябва, наистина, каучук, да, цялата градина покрита с каучук като с килим — но огънят — каучукът гори — краката им се лепят по него, когато огънят го нагрее — и пушекът ги задушава — стига. Не искам, сбърках, като започнах да търся по-добро, това е невъзможно, трябва да бъде като стената, да се изолира земята — трябва да дойдат, трябва да се върнат, да се покрие всичко с килима на отсъствието, на празнотата — те ще си стоят в къщи, докато трае покриването, а след това вече няма опасност — а, да, остава небето, сега се сетих, но нали бях решила първо да свърша със земята, за да не може да…