Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 30

— Бедничкият — каза Анжел. — На тази възраст… ще му се изкривят крачетата.

— Не е така — възрази Жакмор. — Щом стои прав, значи, че краката вече го носят.

— Нека оставим природата да върши своето — промълви Анжел.

— Жена ви ме праща при ковача, не се ли страхувате, че ги възпитава малко сурово.

— Не мога нищо да кажа — отвърна Анжел. — Тя се е мъчила, не аз. Това й дава известни права.

— Не съм съгласен — възрази Жакмор, — че едно толкова ненужно нещо като страданието, може да даде каквито и да е права на когото и да е, за каквото и да е.

— Наистина ли се отнася зле с тях? — попита Анжел, сякаш не чул предишната реплика.

— Не — рече Жакмор. — Тя е по-сурова със себе си. Но и това не е причина. Това е просто неискреност или нещо от този род.

— Мисля, че ги обича — каза Анжел.

— Мм… да… — отговори Жакмор.

Анжел млъкна. Не беше добре, това се виждаше.

— Би трябвало да намерите отдушник — каза Жакмор, — занимавайте се с ветроходство.

— Нямам лодка… — отговори Анжел.

— Направете си.

— Това е идея — измърмори Анжел.

Жакмор млъкна и стана.

— Отивам да доведа ковача — каза той. — Щом тя го иска.

— Идете утре — каза Анжел. — Оставете му още един ден на бедното детенце.

Жакмор поклати глава.

— Не знам — рече той. — Ако сте против, защо не го кажете?

— Аз съм в неизгодно положение — отвърна Анжел. — И после мисля, че тя има право. Все пак тя е майката.

Жакмор вдигна рамене и излезе. Широката, покрита с плочки стълба трепереше под бързите му крачки. Той прекоси хола и излезе. Пролетта бе изпълнила земята с хиляди чудеса и те с малките си разноцветни експлозии вдигаха по тревата пламъчета като шарени парцалчета по раздраното сукно на билярдна маса.

IV

8 май

Следващият ден бе сряда и Жакмор, отивайки в селото, не мина по главната улица и през площада, където ставаше пазарът на старците. Той сви встрани, преди да стигне до тълпата, по една пътека зад къщите, която бе обрасла с треволяци — парещи и мъхести, наричани от селяните копривлек.

Котките лениво се печаха по тухлените огради и по первазите на прозорците. Всичко бе спокойно и мъртво. Психиатърът, въпреки скуката, която непрекъснато му тежеше, беше спокоен и усещаше, че поне на клетъчно ниво живее.

Той знаеше, че малко по-нататък потокът завива наляво. Затова не бе учуден, че пътеката завива под същия ъгъл, факт, който го наведе на мисълта, че дворовете на фермите имат еднаква дълбочина.

На няколко десетки метра пред него група хора сякаш вършеха някаква сложна работа. Докато се приближаваше до мястото, чу пронизителен вик. Вик на болка и учудване и същевременно злоба, примесена с леко примирение.

Крачките му се ускориха, пулсът също. Селяни разпъваха на кръст един кон върху груба дъбова врата. Жакмор се приближи. Шест души притискаха животното към вратата. Други двама приковаваха предния му ляв крак. Пиронът вече пробиваше крака над копитото — един огромен дюлгерски пирон с лъскава главичка. Кръв се стичаше по кафявата кожа. Ето откъде идеше болезненият вик, дочут от Жакмор.