Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 22

Рип проследи тръбата. Добре, това нещо можеше да е резервоар. За вода. Тръбата минаваше… Това нещо със стягащите обръчи трябваше да е сепаратор.

От него излизаха тръби, да, обозначени с един от двата символа от водната тръба. Този трябваше да е за водорода, а този — за кислорода.

Доволен от откритието си, Рип седна на пода, зазяпан в машинарията. Всичко беше разположено толкова нагъсто, че трудно можеше да се види как функционира системата, ала той бе успял да я разгадае. Поне така се надяваше. Е, изглеждаше логично… горе-долу.

Входният воден клапан трябваше да е извън кораба. Как не го бе забелязал?

Сигурно заради работата с пневматичния чук. Не бе имал време да разгледа повърхността на кораба сантиметър по сантиметър, както и процепите около дюзите. Там някъде трябваше да има водна помпа и той не я беше видял.

Излезе навън и започна да оглежда на светлината на фенерчето си.

Вода!

Божичко! Водата е навсякъде. Освен тук в пустинята, естествено. Може да им е свършило горивото над пустинята…

Но тогава може да не е било пустиня. Може да са тръгнали на разузнаване и нещо да им се е случило. Нещо да ги е изяло или да са се разболели… Или да са ги нападнали хора.

Откри го. Откри тънка като косъм цепнатина и започна да бърника вътре с острието на джобното си ножче. Накрая се отвори. Капак. Да.

Под капака имаше капачка, почти като на автомобилен резервоар. Оттук вероятно са наливали водата.

Тъкмо бе затворил капака, когато го освети лъч на фенерче. Той се обърна към източника и чу мъжки глас.

— Здрасти, приятел. Не те очаквах. — Думите бяха на английски, гласът определено принадлежеше на американец.

Лъчът се плъзна по повърхността на кораба. Дали бе затворил капака преди фенерчето да го освети? Накрая реши, че го е затворил.

Гласът отразяваше удивлението на притежателя си.

— За бога! Та това наистина е летяща чиния!

— Или отличен макет. — И този говор беше американски. На жена.

4.

— Кои сте вие? — попита Рип и насочи лъча на собственото си фенерче към гласовете.

Видя тъмнозелена униформа и сиво-зелен пилотски костюм.

— Ние сме от Военновъздушните сили на Съединените щати. А ти кой си? — Мъжки глас с тексаски акцент.

— Казвам се Рип Кантрел.

— Ти ли пилотираш това нещо?

— Да бе, как не. Току-що го паркирах под навеса, защото трябваше да го ремонтираме. Не исках дъждът да го навали.

— Къде работиш, умнико?

— В „Уелстар Петролиум“. Правим сеизмично проучване.

— Аха. — Стояха точно над него до ръба на скалата и надничаха под платнището. Мъжът беше трийсетинагодишен, а жената… е, на светлината на фенерчето трудно можеше да се определи. Двайсет и пет. Към трийсетте. Хубавица, със стегната на опашка коса, пилотски костюм и прилепнало по тялото яке.

— Имате ли си имена? — попита Рип.

— Аз съм майор Стиборек, а това е капитан Пайн. — Тексасецът посочи жената.

— Вече не — поправи го тя. — Сега съм си само Чарли Пайн. Преди две седмици се уволних от Военновъздушните сили.