Читать «Екзекуцията» онлайн - страница 169

— Професорката й била истинска приятелка, защото само тя й вярвала. Онзи негодник я завързал и изнасилил и само професорката знаела какво е преживяла.

— Завързал я?

— Да. Намеря ли го, ще му откъсна топките.

— Господин Баулби…

— Знам, знам. Съпругата ми казва, че е глупаво дори да говоря по този начин, и има право. Но при мисълта какво е направил на малкото ми момиче… Може би наистина има ад… Най-важното е, че Теса е жива. Благодаря, че се обадихте, докторе.

— Ще ви бъде ли неприятно, ако дойда да поговоря с Теса?

— За какво?

— Само искам да й кажа, че и аз й вярвам.

— Няма да ми бъде неприятно, но трябва да питате доктор Емерсън.

— Той още ли е там?

— Излезе в коридора. Искате ли да го повикам?

— Моля ви, не си правете труда.

— Няма нищо. И без това само се мотая тук.

Пристигнах в Глендейл в десет и трийсет вечерта, а в Ла Канада — няколко минути по-късно.

Флинт Хилс Котидж се намираше нагоре по Вердуго Роуд, навътре в подножието на планината и в покрайнините на уютен жилищен квартал. На портата имаше малка бяла табелка. Беше отворено и пазачът имаше сако, вратовръзка и заучена усмивка.

Нямаше централна сграда. Само къщички в испански стил в края на виещата се чакълена алея за коли, сгушени под стогодишни явори и кедри. Оскъдното осветление над вратите и тропическите храсти по стените придаваха на мястото вид на стилен курорт с минерални бани.

Емерсън бе казал, че Теса е в бунгало В и аз го намерих лесно. Беше вляво от паркинга. Предната врата беше заключена и след малко една медицинска сестра отвори на позвъняването ми.

— Аз съм доктор Делауер. Идвам при Теса Баулби.

Тя ме огледа подозрително.

— Доктор Емерсън ме чака.

— Ами, той е вътре.

Влязох в жълтия като масло коридор. Нов шоколаденокафяв мокет, литографии на цветя в рамки, няколко плаката от рок концерти и седем врати — всичките заключени. В дъното имаше помещение за персонала, където един мъж седеше и пишеше нещо.

Той вдигна глава и стана.

— Доктор Делауер? Аз съм Албърт Емерсън.

Беше на трийсет и няколко години, с къдрави кестеняви коси, спускащи се по гърба и гъста брада, усърдно подстригана в края. Вълнено сако, кафяв панталон, раирана риза и синя плетена вратовръзка. Ръкостискането му беше самоуверено и краткотрайно.

— Благодаря, Глория — каза той на сестрата и тя излезе. — Тук е спокойно, нали?

— Как е Теса?

— Започна да съжалява за стореното, което е хубаво.

— Баща й още ли е тук?

— Не. Тръгна си преди малко. Беше вътре при нея, но само за минута-две. Теса му е ядосана.

— Защото не й е повярвал?

— Това едва ли би помогнало, но тя го преживява.

— Обикновено е така.

Той кимна с разбиране.

— Те са много мили хора. Добронамерени, искрени. Но елементарни. Не са глупави, но простовати.

— За разлика от Теса.

— Теса е сложна натура. Творческа личност. С богато въображение. Артистичен темперамент. Обича да се занимава с екзистенциални въпроси. При други обстоятелства, от нея би излязло нещо голямо.

— Малките приумици на съдбата — отбелязах аз. — Виждал съм много такива случаи. Ще разговаря ли с мен?

— Още не съм я питал. Защо не проверим?