Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 127

— Какво искаше? — попита тя безучастно. — Клиент ли беше?

Вместо да отговори, маа Рамотсве просто седна и се усмихна.

— Нещо смешно ли казах? — попита маа Макутси. — Изглеждаш така, сякаш си чула нещо забавно.

— Не — каза маа Рамотсве. — Не е смешно. Много е важно дори.

Маа Макутси остави на бюрото лист хартия и погледна въпросително шефката си. Случваше се маа Рамотсве да говори с недомлъвки, когато сякаш искаше от маа Макутси сама да се досети за нещо, и изглежда и сега случаят беше такъв.

— Не мога да отгатна, маа — каза тя. — Просто не мога да отгатна. Ще трябва ти да ми кажеш за какво става дума.

— Маа Рамотсве пое дълбоко въздух.

— Искаш ли да се омъжиш някой ден, маа? — попита.

Маа Макутси погледна надолу към обувките си.

— Да — каза тя. — Искам да се омъжа някой ден. Но не знам дали това изобщо ще стане.

— Има един мъж, който иска да се ожени за теб — каза маа Рамотсве. — Доколкото знам, той е добър човек. Но е прекалено срамежлив, за да те помоли сам, понеже много се притеснява от заекването си…

Тя млъкна. Маа Макутси се беше вторачила в нея с широко отворени от изумление очи.

— Той изпрати баща си, за да попита дали искаш да се омъжиш за него — продължи маа Рамотсве. — А аз дойдох като пратеник на бащата. Ти трябва само да помислиш много добре. Харесваш ли този мъж? Обичаш ли го толкова, че да се омъжиш за него? Това ли искаш? Не се съгласявай, ако не си съвсем сигурна. Бъди много внимателна, маа. Това е много важно решение.

След като свърши речта си, тя си помисли, че маа Макутси е изгубила дар слово. Тя отвори уста, а сетне я затвори. Маа Рамотсве чакаше. На рамото й кацна муха и взе да я гъделичка с крачетата си, но тя не помръдна да я прогони. Неочаквано маа Макутси се изправи и погледна маа Рамотсве. После отново седна, като буквално се тръшна на стола и едва не падна от него. Свали големите си кръгли очила и грижливо ги почисти с вехтата си дантелена кърпичка, кърпичката, която толкова дълго време беше пазила като очите си и която, подобно на бялото микробусче, почти си беше изпяла песента.

Когато заговори, гласът й беше далечен, почти шепот. Но маа Рамотсве чу думите й:

— Ще се омъжа за него, маа. Така кажи на баща му. Ще се омъжа за Фути Радифути. Отговорът ми е „да“.

Маа Рамотсве плесна радостно с ръце.

— О-о-о, маа Макутси, толкова съм щастлива! — възкликна тя. — Толкова съм щастлива, щастлива, щастлива. Баща му каза, че Фути бил сто процента сигурен, че иска да се ожени за теб. Сто процента, маа. Не деветдесет и седем процента — сто процента!

Заедно излязоха навън, където господин Радифути ги чакаше. Той ги погледна с тревога, но позна по лицата им какъв отговор му носеха. После тримата си поговориха, но съвсем за кратко, понеже господин Радифути нямаше търпение да се върне при сина си и да му съобщи отговора на маа Макутси.

След като се прибраха в кантората, маа Рамотсве замълча тактично. Маа Макутси си събра мислите, застанала до прозореца, загледана в дърветата в далечината и вечерното слънце над сиво-зелените хълмове зад дърветата. Имаше да мисли за толкова много: за миналото си и за селцето, от което беше дошла; за семейството си в Бобононг, което толкова щеше да се зарадва на новината; и за покойния си брат Ричард, който така и нямаше да научи за това, освен ако, разбира се, не я гледаше отнякъде, а защо пък не, помисли си тя. Тя обичаше тази страна, тази прекрасна страна, обичаше онези, с които живееше и работеше. Можеше да даде толкова много любов — винаги беше усещала това — и сега имаше човек, на когото да дари тази любов и това беше добро, знаеше тя; понеже тъкмо това ни спасява, то прави поносими нашата болка и нашата скръб — да даваш на другите любов, да споделяш сърцето си.