Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 121

През следващите дни и седмици животът в „Дамска детективска агенция №1“ и „Тлоквенг роуд спийди моторс“ се завърна към нормалния си ритъм.

— Стигат ми толкова вълнения — каза маа Рамотсве на маа Макутси. — Първо неприятностите с Ноте. След това ужасното нещо, което се случи с бялото микробусче. После неразбориите с Чарли. Надали щях да понеса нещо повече.

— Права си, маа — каза маа Макутси. — Никога досега не са ни се случвали толкова много неща накуп. По-добре е да стават поотделно. Винаги съм казвала така. — Тя замълча за миг и помисли, преди да продължи. — В Ботсуанския колеж за секретарки ни учеха да правим нещата едно по едно. Казваха, че така е редно. Едно по едно.

Маа Рамотсве кимна и потвърди:

— Напълно вярно.

Тя не беше убедена, че всички неща, които маа Макутси приписваше на Ботсуанския колеж за секретарки, наистина се преподаваха там; в края на краищата надали учеха момичетата само на афоризми. Разбира се, от своя страна маа Макутси изпитваше известни съмнения за всички онези мисли и възгледи, които маа Рамотсве приписваше на Серетсе Кхама. Но всяка от тях, общо взето, пазеше съмненията за себе си, както налагаше учтивостта.

Вярно беше, че им се беше струпало твърде много. А сега маа Рамотсве и маа Макутси се надяваха на време, изпълнено със стабилност и покой. Това не значи, че биха възразили да се появи някои интересен клиент с труден проблем; такива клиенти винаги бяха добре дошли — всъщност те направо им бяха необходими, — но най-добре щеше да е ако подобен човек не прекрачваше прага им поне седмица-две.

Маа Рамотсве беше сигурна, че господин Дж. Л. Б. Матекони мисли като нея по този въпрос. Той беше доста зает, когато ремонтираше бялото микробусче — задача, която му отне няколко дни, — но сега вече беше свършил и тя отново беше зад кормилото на колата, която толкова обичаше.

— Това микробусче няма да върви вечно — предупреди я господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нали знаеш?

Маа Рамотсве призна този факт, както вече неведнъж беше правила:

— Стигат само още няколко години — каза тя. — Може би пет-шест години. После ще се сбогувам с него.

— Пет-шест години? — повтори господин Дж. Л. Б. Матекони. — О, не! Не, това е твърде много време. Не можеш да се надяваш на толкова време. Колата е като човека. Уморява се.

— Ще видим — рече маа Рамотсве. — Не се знае. Я виж колко стари коли още вървят. Виждала съм по-стари и от моя микробус.

И с това разговорът им по темата приключи, понеже господин Дж. Л. Б. Матекони го чакаше и друга работа. Както господин Полопетси се боеше, Чарли се беше върнал и беше поискал обратно своята работа. Маа Макутси стана свидетел на сцената от прага на кантората, така че да остане скрита за чирака, когото мъмреха, но да чува и да вижда всичко. По-късно тя предаде разговора на маа Рамотсве с явно задоволство.

— Трябваше да му видиш физиономията, маа — каза тя, като се усмихваше, спомняйки си за това. — Изглеждаше ей така.

Тя отпусна ъгълчетата на устата си в нещастно изражение и се втренчи мрачно в пода.