Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 10

Маа Рамотсве установи, че е съгласна с всичко това. Нейният баща беше голям познавач на добитъка и винаги й беше казвал, че към животните човек трябва да се отнася като към членове на семейството. Той знаеше имената на всички животни от стадото, изключително постижение за човек, чието стадо е станало толкова голямо, и никога не би позволил те да страдат по какъвто и да било начин. Добре поне, помисли си тя, че вече не можеше да чуе тази новина за жадните животни или да види разните неща, на които тя бе станала свидетел същия този ден, докато пийваше чай в търговския център.

Тя довърши статията за животните и тъкмо беше започнала друга, когато чу нещо. Крайно необикновен звук, подобен на стенание. Тя остави вестника и се загледа в тавана. Беше много странно. Звукът като че ли идваше съвсем отблизо, сякаш току под прозореца й. Тя се заслуша и го чу отново, като че ли досами нея.

Маа Рамотсве седна в леглото и в този момент звукът се разнесе отново — тих, глух стон, като скимтене на куче, което го боли. Тя стана от леглото и отиде до прозореца, за да погледне навън. Ако в градината беше влязло куче, щеше да се наложи да отиде да го пропъди. Тя не обичаше в градината й да влизат кучета, и особено много мразеше посещенията на вонящите жълти кучета, отглеждани от съседа й. Те непрекъснато стенеха и скимтяха и звуците, които издаваха, много приличаха на чутото от нея преди малко, докато лежеше.

Тя погледна към градината. Слънцето вече преваляше и сенките, които дърветата хвърляха, бяха дълги. Тя видя папайте с жълтеещите листа; разцъфналите клони на бугенвилиите и дървото мопипи, което растеше край зеленчуковата леха на господин Дж. Л. Б. Матекони. Погледна ивицата гъста трева, в която можеше да се скрие бездомно куче. Но никъде не видя куче, нито под прозореца, нито в тревата, нито под короната на дървото мопипи.

Маа Рамотсве се обърна и се върна в леглото. Щом си легна, традиционно сложеното й тяло потъна дълбоко в матрака, който се изтумби към пода. И веднага стенанието се чу отново, този път по-високо, и сякаш съвсем близо. Маа Рамотсве се навъси и се намести в леглото. И мигом отново се разнесе стон, този път пронизителен.

Именно тогава тя осъзна, че звукът идваше не отвън, а от стаята, и сърцето й спря за миг. Звукът беше вътре, сякаш точно под нея, под леглото. И точно в мига, в който осъзна този ужасяващ факт, матракът внезапно се надигна под нея, сякаш под напора на грандиозно подмолно движение. След това изпод леглото се измъкна един мъж, който явно се бореше с някаква спънка, но накрая се отскубна и излетя от стаята. Всичко се случи толкова бързо, че маа Рамотсве едва успя да го зърне, преди той да изфучи през вратата на спалнята. Нямаше време да види лицето му и единственото, което успя да осъзнае, бе това, че макар да носеше хубава червена риза, изобщо нямаше панталони.