Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 67

Господин Боболого я зяпна.

— Но това е невъзможно, маа — каза той недоволно. — Това не е предмет, който момчетата искат да изучават. Не съм изненадан, че няма такъв предмет в държавната програма. Не можеш да научиш момчетата да бъдат момичета. Това не е полезно за момчетата.

— Но и момчетата носят дрехи, нали, раа? — възрази маа Рамотсве. — И ако някоя от дрехите им се скъса, кой трябва да я зашие?

— Има момичета за тази работа — каза господин Боболого. — Има момичета, жени, има толкова хора, които могат да шият всичко, което трябва да се ушие в Ботсуана. Това е факт. Аз съм много опитен учител и знам всичко по тези въпроси. Имате ли нещо друго във вашия списък, маа?

При други обстоятелства маа Рамотсве нямаше да си замълчи, но сега си вършеше работата и не трябваше да се кара с господин Боболого. Тя бе поела ангажимент пред своята клиентка и този ангажимент беше да научи колкото е възможно повече за нейния кандидат, така че професионалният й дълг бе по-неотложен от дълга й на ботсуанска жена. Тя просто вдигна очи към небето, сякаш търсеше някакво вдъхновение.

— Бих искала правителството да направи толкова много неща, но не бива да му дотягам. Ще помисля върху списъка си и ще го посъкратя.

Господин Боболого я погледна благосклонно.

— Това би било много разумно, маа. Ако човек иска прекалено много неща едновременно, обикновено нищо не получава. Ако искаш едно нещо, може и да го получиш. Това съм научил в живота.

— О! — възкликна маа Рамотсве. — Вие сте много умен човек, раа!

Господин Боболого прие комплимента с кратко кимване и после даде знак, че е готов да я последва към микробуса. Тя се отдръпна и му направи място да мине пред нея, както беше редно да се постъпи с учител. Какъвто и да й се виждаше господин Боболого, но той на първо място беше и си оставаше учител, а маа Рамотсве твърдо вярваше, че към учителите трябва да се отнасяш с уважение. Това убеждение тя пазеше още от своето детство, още преди едновремешният строг морал да западне. Сега хората се отнасяха към учителите като към всички останали, което беше голяма грешка. Нищо чудно, че децата бяха все по-непочтителни и груби. Едно общество, което подкопава авторитетите си и не уважава учителите си, подкопава собствените си устои. Маа Рамотсве мислеше, че това е очевидно. Странното беше, че много хора просто не разбираха това. Много неща хората не усещаха и щяха да ги научат само от горчивия си опит. По нейно мнение едно от тях се таеше в африканската мъдрост, че за да се отгледа едно дете, е нужно цяло село. Точно така, разбира се, точно така. Всеки човек в селото има своя роля във възпитанието на детето — и в грижите за него, — така че то да отвърне със същото, когато порасне и на свой ред да се чувства отговорно за всеки човек. Точно това прави възможен живота в общност. Трябва да се обичаме и да си помагаме в ежедневието си. Това беше традиция в африканския живот и тя не можеше да бъде подменена с нищо друго, с нищичко.

От учителския квартал до Дома на надеждата имаше само няколко минути път с кола. През всичкото това време господин Боболого се държеше така здраво за седалката, сякаш се боеше, че маа Рамотсве току-виж завъртяла рязко кормилото и колата излязла от пътя. Маа Рамотсве забеляза това, но нищо не каза. Някои мъже никога няма да преживеят, че жените карат коли, въпреки всички доказателства на статистиката. Жените правеха по-малко катастрофи, понеже караха по-спокойно и не се мъчеха да доказват нищо на никого. Опасните шофьори бяха именно мъже, най-вече млади — такива като чираците, които смятаха, че ще впечатлят момичетата повече със скорост, отколкото със сигурност. И точно младите мъже в червените коли бяха най-голямата опасност на пътя. До такива хора човек най-добре да не се приближава много — и вътре, и извън колата.