Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 5

— Винаги си мия ръцете — каза чиракът. — Не е честно така да ми говориш, маа. Аз съм много чист монтьор.

— Тогава сигурно си ти? — бе се обърнала маа Рамотсве към по-младия чирак.

— Аз също съм много чист, маа — каза той. — Винаги си мия ръцете. Винаги. Винаги.

— Тогава сигурно съм била аз. Аз съм човекът с мръсните ръце. Аз или маа Макутси. Може би си ги цапаме, като отваряме пликовете с писма.

По-големият сякаш се замисли над думите й.

— Може би — каза той.

— Няма смисъл да се говори с тях — рече господин Дж. Л. Б. Матекони, когато маа Рамотсве му предаде разговора. — Нещо им липсва в главите. Понякога си мисля, че ще да е някоя голяма част. Може би колкото карбуратор.

Маа Рамотсве чуваше звуците откъм сервиза. Чу се как господин Дж. Л. Б. Матекони говори нещо на чираците си, а после се чу мрънкането на чираците в отговор на неговите думи. После един глас се повиши — този на господин Дж. Л. Б. Матекони.

Маа Рамотсве се заслуша. Пак бяха направили някоя беля и той им се караше. Това беше нетипично за човек като него — благ, любезен и миролюбив.

Ако той бе решил да повиши тон, това означаваше, че нещо наистина много го е подразнило.

— Дизелово гориво в бензинов двигател — каза той, като влезе при нея и взе да трие ръце в едно дълго парче бинт. — Можеш ли да си представиш, маа Рамотсве? Онова… онова глупаво момче, малкото, да вземе да налее дизелово гориво в резервоар за бензин. Сега ще трябва да източим всичко и да чистим целия резервоар.

— Много съжалявам — каза маа Рамотсве, — но не съм изненадана. — Тя замълча за момент. — Какво ще стане с тях? Какво ще стане, когато отидат да работят в някой друг сервиз и където няма да има търпеливи хора като тебе да им стоят постоянно над главите?

Господин Дж. Л. Б. Матекони сви рамене.

— Ще развалят колите както им падне — каза той. — Това ще стане. Ще настане истинско бедствие за автомобилите в Ботсуана.

Маа Рамотсве поклати глава. Тогава, внезапно и без да помисли изобщо дали трябва да каже това, или не трябва, тя попита:

— А какво ще стане с нас, господин Дж. Л. Б. Матекони?

Думите й се изплъзнаха и тя заби поглед в бюрото и в диамантения пръстен на ръката си, който сякаш я гледаше. Беше го казала и господин Дж. Л. Б. Матекони го беше чул.

Той я погледна с изненада.

— Защо ме питаш, маа? Какво имаш предвид с въпроса: „Какво ще стане с нас?“

Маа Рамотсве вдигна поглед. Реши, че може би е по-добре да довърши, след като е почнала.

— Чудех се какво ще стане с нас. Чудех се дали някога ще се оженим, или ще продължим да бъдем сгодени до края на живота си. Просто се чудех, това е всичко.

Господин Дж. Л. Б. Матекони стоеше като вкаменен.

— Но ние се сгодихме, за да се оженим — каза той. — Значи, ще се оженим. Това е ясно…

Маа Рамотсве въздъхна.