Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 13
Сергей Лукяненко
Станах, протегнах се сладко и извиках:
— Мамо! Татко! Прибрах се!
През вратата се дочу нещо неразбираемо, заглушено от музика. Голяма беда с тези родители! Като надуят тези „Машина времени“ или някои други старчоци — не можеш да ги надвикаш!
— Не чувам! — отново извиках аз.
Макаревич, съкрушаващ се от невъзможността да промени света, притихна.
— Дъще, ще вечеряш ли? За теб да слагам ли? — приближавайки се до вратата, попита мама.
— Идвам — изхлузвайки комбинезона, казах аз. — Сега.
Настръхвайки под студения душ — няма нищо по-хубаво за да се отърсиш от дълбината, — аз „превъртях“ затвора в спомените си. Томилин, хакерът Антон.
Не, нещо не пасва.
Аз изскочих изпод душа, избърсах се и хвърлих хавлията направо в коша за пране. Нахлузих старите, пробити на коленете дънки, и стара риза — някога я носеше мама, но на мен страшно ми харесваше.
— Карина!
— Идвам — отключвайки вратата, промърморих аз. — Нали ви казах, ей сега…
Татко вече беше в къщи. Седеше на масата, хвърляйки по едно око към телевизора. И не пропусна да попита:
— Любимият град?
— Можеш да спиш спокойно. — Аз се строполих на своята привична табуретка. — Татко, представи си, че си в затвора…
— Не искам — моментално отвърна татко.
— Поне опитай. Затворили са те за половин година, ами, за хакване на сървър и кражба на файл…
— Карина! — татко многозначително почука с вилица по чинията си.
— За неправомерен достъп до охранявана от закона компютърна информация, като това деяние е довело до копиране на информацията… — с досада казах аз.
— Представих си — отвърна татко. — Сега вече си представих. После?
Разбира се, не трябваше да обсъждам такива неща с роднините си. Е… малко ли неща не трябва да правя? Да инсталирам бръмбари на Томилин също нямах право.
— Осъдили са те на половин година във виртуален затвор…
— Добре поне, че не е бесилка — вметна татко. Улови укорителния поглед на мама и се усмихна.
— Половин година — продължих да упорствам аз. — Излежал си четири месеца. И изведнъж си намерил начин да излезеш навън, в Дийптаун. Но ако това се разкрие, ще те съдят за бягство! Е, ще се разхождаш ли Дийптаун?
— Това за твоят американски стаж ли е? — невинно попита татко.
— Не е стажът, аз се върнах преди повече от седмица… — започнах аз, но съобразих, че татко се шегува. Стажът в САЩ го изкарах във виртуалността, макар че много се надявах на истинско пътуване. И всяка вечер се налагаше да слушам за чудесата на техниката: „Я, дъщеря ни вече се е върнала от Щатите? Брей, какви са бързи самолетите днес!“. — Татко, питам сериозно!
— Не съм юрист — скромно каза татко. — И дори не съм затворник.
— Татко…
Татко се замисли.
— Може и да избяга — каза накрая той. — Ако има някаква важна причина. Това наш хакер ли е?
— Питам само абстрактно — тормозейки котлета с вилицата, казах аз.
— И аз също. Това абстрактен руски хакер ли е?
— Ъхъ.
— Тогава той може да е влюбен, може да пие бира с приятели, или да бяга само заради тръпката.
— Ами ако хакерът е американски?
— Тогава той ограбва банки, използвайки безупречното си алиби — уверено каза татко. — И защо не? Да влезеш в затвора за малко, и докато честно си излежаваш наказанието, да се занимаваш със сериозен бизнес.