Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 12

— О-хо-хо… — въздъхва притежателят на плешивината, обръщайки се.

Ама че гардероб!

Хакерът изобщо не е толкова пълен и нисък, колкото ми се стори. Той просто е широк. Затворническата дреха едва се закопчава, вижда се космата гръд.

— Затворник Антон Стеков — с привидна небрежност, макар и без запъване, поставяйки ръце зад главата, произнася хакерът. — Усъден…

— Осъден — внезапно го поправя Томилин.

— Осъден, осъден — съгласява се хакерът — по член двеста седемдесет и две, част първа от НК Русия…

На носа на хакера — очила с тънка, интелигентска рамка. Или лещите са много силни, или той си е с изпъкнали очи.

Докато хакерът рапортува, опитвам се да разбера какво е правил. Нима е слушал оплакванията на стандартното дете на стандартния програмист?

Най-накрая разбирам. В ъгъла едва чуто мърмори телевизор — старичък „Самсунг“. Хакерът само е гледал новините!

— Аз съм инспектор по надзора — казвам аз. — Затворник Стеков, имате ли оплаквания?

— Имам — поглеждайки за момент началника, казва хакера.

— Слушам ви.

— Дистанционното не работи — въздъхва Стеков и ми го показва като доказателство. — Не, аз разбирам — ако наказанието е такова — така да бъде. Но ако е просто недоглеждане?

— Нещо друго? — питам аз, опомняйки се. Леко почуквам с токче по пода — и миниатюрният термит се устремява към затворника.

— Нищо друго — с достойнство отговаря хакерът. — Отношението е добро, плюскането е вкусно, чаршафите се сменят редовно, веднъж седмично се къпем.

— Ще видя какво мога да направя… с дистанционното…

Томилин чака с каменно изражение на лицето.

— Разрешете да се върна към отбиване на наказанието? — пита Стеков.

Очаквам някаква реакция от страна на подполковника, но такава няма. Ние напускаме хакера, излизаме във входа, после — в килията.

— Надува се — неочаквано отбелязва Томилин. — Затварянето във виртуалността е най-неприятното наказание за хакера. Да се намираш в дълбината, и при това — да нямаш никаква възможност да „разбиваш“ програми.

Кимам… и изведнъж разбирам какво ме е напрегнало. Член двеста седемдесет и две, част първа. Изправителна работа за срок от шест месеца до една година, лишаване от свобода за срок до две години.

— Каква му е присъдата?

— Шест месеца.

— И… колко му остава?

— Малко по-малко от два.

Не разбирам. Дори ако хакерът е успял да се измъкне от виртуалния затвор — защо му е този риск? Ами че той почти си е излежал присъдата!

— Ще продължим ли обиколката? — пита Томилин.

Струва си да се посетят още една-две килии. С единствената цел да объркам Томилин. Гледам часовника си.

— Имам още двайсет минути. Хайде. Ще се съсредоточим на компютърните престъпления, става ли?

deep

Цветната мозайка се върти пред очите ми. Ту се опитва да се сглоби в картинка, ту се разпада. Рицарски меч, доспехи, протегната ръка, скъпоценни камъни, гущер на стената…

Но аз знам — в този пъзел липсва един фрагмент, най-важният.

Изход.

Свалих шлема, разкопчах яката на комбинезона. В стаята беше тъмно — сутринта така и не дръпнах щорите…