Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 194

Прости ми, непознати човече. Ти си вярвал в чудесата и си скачал презглава в дъгоцветието на виртуалния свят. Но ето, споменът за теб лежи тук, а някъде в реалността гробът ти буренясва. Приятелите ти идват тук, изхарчвайки половин долар, а земята, приела праха ти, ражда нов живот. Дали не би било по-честно от страна на приятелите ти да загубят някой и друг час от живота си, за да пият по водка на твоя истински гроб?

Свобода! Не съм аз съдникът!

— Слушам те, Дима — казвам аз.

Очите на Дибенко са зачервени, като от недоспиване. Фасонът му е смачкан. Той ме въвлече в чудото, на което хич не съм му изтрябвал, той се справя с дайвърите като със слепи котета. Но пак той е създал този свят и аз съм длъжен да го изслушам.

— Не те питам как се измъкна, Льоня — произнася Дибенко. — Разбирам, че все пак си получил наградата си…

— За каква награда говориш? Награда за какво?

— За предателството — Дибенко ме гледа право в очите. — Какво, думата ли те отвращава? Но това си е точно предателство! Към всички нас, към всички хора, които живеят сега! Ти успя да му станеш приятел. Знаех, че ще успееш, знаех си, затова наех теб, именно теб! Май напразно го направих. Онова, което можех да ти предложа, бяха само грошове…

— Ти разбираш ли в какво се превърна виртуалността, Дима?

— В свобода!

— Тогава в какво ме упрекваш? Нямаме право да искаме от Неудачника нищо! Ни-щи-чко!

— Защо пък да нямаме право? — Дибенко се подпира с лакът на надгробието на „вярващия в чудеса“ и се усмихва: — Добре, нека да не са формули и чертежи… да не са ваксини и рецепти за справедливо общество. Но поне надежда би могъл да ни даде! На всички ни! Ако той е дошъл — значи всичко ще е наред! Ако го има — значи не сме се задавили със свободата!

Струва ми се, че пак нещо не съм разбрал!

Но Дибенко продължава и аз мълча.

— Мислиш си, че знаех какво правя! Тогава… Не! Напих се! Натаралянках се, освиних се, насвятках се до козирката! Бях се залепил за компютъра, обаче хем не ми се спеше, хем не ми се играеше, пък от работа ми беше писнало, та се заех да подбирам цветовата палитра, ритъма на изображението и… страшно ми се прииска да сложа и музикален фон, ама машината ми беше скапана, без саундкарта!

Значи легендите не лъжели…

— Не зная как стана! — крещи Дибенко. — Всъщност тя пожела да се роди, а не я родих аз по своя воля. Тя, дълбината, самата тя премина през мен, за да навлезе в света! Аз го разбрах, почувствах го, но не се смятам за творец! Само за проводник, за перо, движено от нечия ръка! От далечни далечини, през мрака, през тишината — тя сама се е докоснала до мен и ме е накарала да я създам. Нея! Дийп-програмата!

Побиват ме тръпки, при това не защото Дибенко спомена за тишината. Просто и на мен ми е познато същото чувство. Ужасът на твореца, който не разбира как и какво е създал.

— Едни ме наричат гений… — човекът със сенки под очите ме хваща за ръката. — Други — тъпак, намерил бисер в купчина тор! Но всичко това не е вярно! През мен в света дойде дълбината. Значи някой е имал нужда от това! Не сега… после…