Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 193

Колко жалко, че все пак имаш право, Неудачник. Когато се отсъжда какъв е светът, не се изхожда от най-добрите му качества. В противен случай фашизмът щеше да е символ на техническото развитие, маневрените самолети и мощните мотори, а не на газовите пещи в концлагерите и на сапуна от човешка мазнина.

Ти ни издаде своята присъда и обясни защо е такава.

Имаме ли право да се засягаме?

Имаме ли право да се бием в гърдите и да крещим: „Ние сме добри!“

Но ти не можеш, не бива да си вземеш оттук само това! Човешката калтащина и красотата на безлюдните планини, технологията, превърната в слуга на порока! Иначе — за какво сме дошли в дълбината? И колко струваме?

…Стоя пред вратите на католическата катедрала, разкошна и подтискаща, хем величествена, хем абсурдна. Мога да отида и да се помоля на древния бог, който все пак не съществува. Мога и да се върна у дома и да стисна ръка на Неудачника за сбогом.

И нито едно от тези решения няма да е правилно.

— Леонид?

Човекът, който се е доближил до мен, ми е напълно непознат. Нисичък, с безизразно, скучно лице, носи стари джинси и развлечен пуловер. Много е скучен и обикновен, мястото му не е във виртуалността, а на опашката за наливна — „Жигульовска“ — бира. Но знае името ми, следователно е враг.

— А вас кой ви праща? — питам аз. — Някой от Ал-Кабар?

Човечецът не отмества поглед.

— Леонид, ти си ме виждал в друг облик. Без лице.

— Дмитрий?

— Да. Може би все пак ще минем на „ти“?

— Ти си боклук — съгласявам се аз.

— Леонид, моля те да си поговорим. Отдели ми само пет минути.

Нима това е основният облик на Дмитрий Дибенко? Виждал съм негова снимка, но много отдавна, на нея беше прекалено млад. Значи той е невзрачен и обикновен? Кучето дребна порода си остава до края глупаво малко кутре. И този юнак е измислил дийп-програмата и без да иска е изпуснал света в дълбината? Гушнал е милиони и е получил дял от „Майкрософт“ и „Америка Онлайн“? Пръв е разбрал, че Неудачника е пришълец от други светове?

— Но само пет минути.

— Нека се дръпнем по-настрана, Леонид…

Този глас все пак не пасва на външността му. Дори навремето да е умеел да говори с умолителен тон — това е вече минало…

Заобикаляме катедралата, Дибенко изважда някакъв ключ с особена форма и отключва малката порта на градинката. Тук е тихо и спокойно. Върби, тополи, прави алеи… камъни… с позната форма.

— Мамка му — не намирам други думи аз.

— Да, това е гробище… — измърморва Дибенко. — Аз… обичам да идвам тук. Някак си успокоява… настройва на философска вълна.

Може би в това няма нищо необичайно. Но аз гледам надгробните паметници, алеите, момичето, поседнало на тревата до малкия бюст в далечината и закрило лицето си с длани. Това не е скърбящ човек, а рисувана оплаквачка, нещо като електронен еквивалент на ангелчетата от мрамор.

Виртуалността е животът. А животът е немислим без смъртта. И приятелите погребват тук онези, които никога вече няма да се гмурнат в дълбината, никога няма да сложат виртуалния шлем.

„Той вярваше в чудеса“ — гласи кратката като проклятие фраза, изписана върху най-близкия надгробен камък.