Читать «Последна сделка» онлайн - страница 213

— Джеф, помниш ли деня, когато Даниел идва при теб в Ню Йорк през октомври?

— Да.

— Тогава наистина се видяхте, нали?

— Какво искаш да кажеш? Видяхме се, естествено.

— И беше на десети октомври, така ли? Денят, в който убиха Франк?

— Не помня точната дата. Да проверя ли в календара си?

— Моля те.

Почаках няколко дълги секунди.

— Да… Ето тук… Десети октомври. Късна закуска. Имахме уговорка и за вечеря, но не стана.

— Променил е часа?

— Да… Сега си спомням, че ми се обади ден-два предварително и ми каза, че имал среща с „маце“, което живеело в Ню Йорк и което не искал да изпуска.

— Даниел? С „маце“?

— А бе и на мен ми прозвуча странно. Подпитах го, но той ми се изплъзна. Виж какво, всеки вади късмет понякога. Ще ти кажа, че през по-голямата част от срещата ни той ми рекламираше „Нет коп“.

Това ми бе казал и Даниел.

— А видя ли го и следобеда?

— Не. След като се видяхме, той запраши нанякъде. Не каза къде. Защо са тези въпроси?

— О, нищо, просто така.

— Окей, ще се видим на заседанието на борда следващата седмица, нали?

— Да. Е, дотогава. А, и още нещо, Джеф…

— Какво?

— Не споменавай за разговора ни пред Даниел.

Джеф замълча — явно обмисляше онова, което се криеше зад необичайната ми молба. Накрая реши да ми се довери и каза:

— Добре. — И затвори.

— Е? — попита Лиза, когато и аз оставих слушалката на вилката. Беше седяла подпряна на бюрото на Франк, докато бях говорил, и се бе опитвала да разбере за какво става дума от моите реплики.

— Даниел е сменил вечерята с късна закуска.

Спогледахме се. Някои изводи се натрапваха.

— И сега?

— Ами, не разполагаме с абсолютно доказателство. Но полицията ще провери алибито му. Може би, ако знаят къде да търсят, ще могат да установят, че няма такова.

— Да се обадим ли на Махони?

— Не ми се иска.

— А на заместник-прокурорката? Как й беше името?

— Памела Лайзър. Струва ми се, че първо трябва да го обсъдим с Гарднър Филипс.

Позвъних в дома му. Отговори ми жена му и ми каза, че бил на голф. Даде ми номера на клетъчния му телефон. Опитах да се свържа. Беше изключен. Отново позвъних на госпожа Филипс, оставих й номера в Марш Хаус и я помолих да каже на съпруга си да ми се обади в секундата, в която се прибере. Опитах се да й внуша, че е изключително важно. Каза ми, че го очаквала да се върне към единайсет и петнайсет, макар че според нея можело да се прибере и по-рано. Погледнах часовника. Десет без четвърт. Значи час и половина.

Чакането бе изтощително.

— Да се обадим все пак на Махони — предложи отново Лиза.

— Не, не мисля, че е добре. Познавам Филипс. Сигурен съм, че би искал да говоря първо с него.

— Но ние имаме доказателство, че е Даниел!

— Знам. И съм сигурен, че Филипс ще иска да съобщим това в полицията. Но аз вече правих тази грешка няколко пъти и мисля, че ми стига. Да изчакаме да ни позвъни, остава още малко.

— Добре. Но аз няма да издържа да седя тук и да чакам — заяви Лиза. — Ще се побъркам. Излизам на разходка. Идваш ли?

— Не, ще остана тук, в случай че все пак звънне по-рано.

Лиза взе палтото си и излезе. Видях я през прозореца на дневната да завива надясно по края на тресавището.