Читать «Проклятието на инките» онлайн - страница 8
Кристофър Райд
Движейки се по течението на растящата тълпа, Уилсън приближи центъра на Куско откъм булевард „Арекипа“, който минаваше покрай южната страна на катедралата. Хората вече се блъскаха в него и той трябваше да внимава и да пази очите си от спиците на множеството чадъри, които се носеха наоколо на височината на главата му. В далечината през непреставащия дъжд чуваше характерното мърморене на гласове, което се засилваше с всяка следваща крачка. Когато Пласа де Армас се ширна пред него, гледката не беше такава, каквато беше очаквал. Площадът беше пълен с хора - хиляди гневни хора. Те се бяха скупчили, обърнати към извисяващите се стени на Лa Катедрал, и викаха сквернословия в дъжда. Жените стискаха молитвени броеници; мъжете размахваха във влажния въздух прости дървени кръстове. Мнозина плачеха, но повечето крещяха гадни ругатни до пресипване.
Уилсън се огледа и забеляза, че сергиите на пазара пустеят и че сградите около Пласа де Армас са затворени, със залостени врати и спуснати завеси на прозорците. Дори вратите на пощата бяха затворени, което беше много необичайно. Докато си проправяше път през множеството, от всичките му страни се сипеше постоянен порой ругатни и обиди. Никога не беше виждал нещо подобно - местните бяха почти полудели и припяваха, обърнати към църквата. Трудно беше да не бъде объркан от всичко това, особено след годините му на самота.
От периферията на шапката му се стичаха струйки вода; Уилсън погледна към катедралата, чийто силует се очертаваше в мъглата. На площадката в горния край на стълбището се беше строила редица от двайсет войници с пушки в ръце. Зад тях имаше други двайсет. Всички стискаха оръжията си и от израженията им - предимно уплашени - си личеше, че им е заповядано да не позволят на никого да припарва до църквата.
В небето избоботи гръм. Уилсън продължи да си пробива път към катедралата, като разблъскваше хората от пътя си. Заобиколен от всички страни от гневни и разпалени селяни, той неочаквано си спомни разговора си с Дейвин Чан само часове преди да бъде изпратен на мисията си в миналото.
Облечен в меркуриевия си екип, Уилсън седеше на кожен стол в заседателната зала с огромната букова маса. Белият под беше излъскан до блясък. Едната стена на просторното помещение представляваше панорамен прозорец, от който се разкриваше изглед към гъста зелена гора, стелеща се до хоризонта. Слънцето тъкмо започваше да залязва и небето ставаше червеникаво.
Дейвин Чан седеше мълчаливо, със замислена физиономия.
Ученият от китайски произход от три години беше меркуриев командир на „Ентърпрайз Корпорейшън“, най-голямата компания на света. Имаше спокойно лице и черна, тук-там прошарена със сиво коса, вързана на опашка. Веждите му бяха извити в средата и създаваха впечатление, че е много проницателен и хитър човек. Трагично хърбав, той бе отслабнал още повече след заемането на отговорния пост. Често повтаряше девиза си „Всичко е възможно... трябва само да направиш така, че да се случи“ и всички се шегуваха, че е много взискателен. Дори сега изглеждаше подходящо, че именно той трябва да съобщи лошата новина на Уилсън.