Читать «Проклятието на инките» онлайн - страница 36

- Определено не е - съгласи се Пабло.

- Чад - сурово рече Хелена. - Излизам. Това гла­воболие ме подлудява и имам нужда от глътка чист въздух.

Чад кимна.

- Ще станете вир вода - каза Пабло. - Същински потоп се излива от небето. За секунди ще подгизнете до кости.

Хелена посочи към задната част на вагона и тръгна.

- Имам нужда от чист въздух.

- Ще взема чадър - каза Чад.

Началник-влакът любезно се опита да попречи на Хелена да излезе, но тя нареди на Чад да отвори задната врата и двете излязоха на свързващата платформа между вагоните. Беше неприятно топло в сравнение с прохладата вътре и въздухът беше леп­кав от високата влажност. Шумът на дъжда бе оглу­шителен. Хелена отвори мижавия чадър, който наме­ри във влака, слезе по стълбата и стъпи на шистите, образуващи насипа на линията. Дъждът пердашеше толкова силно по чадъра, че едва не го изтръгваше от ръката ѝ, и тя усети как панталоните ѝ бързо подгизват от коленете надолу.

Напред смътно различи силуетите на десетина души, които работеха здравата, за да махнат камъ­ните, нападали върху релсите. Зад тях не можеше да се види нищо през сивата дъждовна завеса, но­сеща се от долината нагоре към влака. Чад скочи на плочите до Хелена, навлякла червено найлоново пончо и с ловджийски очила, тип маска, с яркооранжеви стъкла.

- Идвам с теб - каза тя и кимна.

- Там има някаква стара къща - посочи Хелена. Имаше цел, върху която да се съсредоточи. - Да идем да я огледаме.

- Моля да се върнете след пет минути! - извика началник-влакът.

Хелена и Чад тръгнаха по мократа земя към ста­рата колиба, която изглеждаше така, сякаш стои там от сто години. Намираше се на петнайсетина метра от влака и Хелена реши, че вероятно са я построи­ли като склад по време на строежа на железопътната линия. В долината зловещо изтътна гръм. Хелена за­тъна до глезените в калта и трябваше да извади мно­го внимателно крака си, за да не си изгуби ботуша. Чувстваше се по-зле от всякога и започваше да се пита дали аспиринът изобщо ще ѝ подейства.

- Направо обожаваш дъжда! - извика Чад. - Да се надяваме, че няма да ни тресне гръмотевица.

Небето над тях беше толкова тъмно, че изглежда­ше по-скоро вечер, отколкото ранен следобед. Ста­рата колиба като че ли бе построена от австралий­ски евкалипти. Местните власти ги бяха засадили из цяло Перу в края на XIX век, защото растяха бързо дори на тези височини и бяха достатъчно яки, за да издържат през дългия сух сезон. Колибата определе­но бе виждала по-добри времена и ако човек се вгле­даше добре, можеше да забележи, че е леко килната настрани.

Хелена пристъпи към зейналия вход, но Чад сло­жи ръка на рамото ѝ и я спря.

- Аз влизам първа. - Тя извади глока, който дър­жеше на кръста си. - Може да има животни. - Вдигна оръжието и пристъпи предпазливо вътре.

Слепоочията на Хелена пулсираха. Тя се обърна към влака и видя, че неколцина пътници надничат през прозорците към тях. Силен порив на вятъра из­тръгна чадъра и в ръката ѝ остана само дръжката.

Дъждът зашиба лицето ѝ и Хелена скочи вътре, за да се скрие.