Читать «Проклятието на инките» онлайн - страница 215

Уилсън се усмихна.

- Знам, че е бременна... синът ти ще се нарича Брустър.

- Всичко знаеш, нали? Разбира се, че знаеш. - Хайръм отново погледна Уилсън в очите. - А знаеше ли, че ще се случи всичко това?

- Бъдещето не е фиксирано - отвърна Уилсън. - Всеки от нас има съдба, но единствено индивидуал­ните ни усилия създават нашата реалност. Ти спаси света, когато порази Писаро - за това е необходима огромна смелост. Ти си герой за мен и за всички дру­ги, които бяха там. Ако Писаро беше успял и душата му бе продължила да се прехвърля, никой не може да каже какво щеше да последва.

- Видя ли онези очи като мъниста? - Хайръм по­сочи с два пръста. - Изобщо не ми харесваше...изоб­що. Искам да кажа... не съм убиец... но изобщо не ми харесваше. - Той отпи отново.

- Ти си герой, Хайръм Бингам. И е напълно подо­баващо да бъдеш запомнен като човека, открил изгу­бения град Вилкапампа.

Хайръм вдигна бутилката и отново отпи.

- Пия за това. - Той подаде уискито на Уилсън и внимателно разопакова още един шоколад, който беше погълнат от Диабло. -Толкова се радвам, че си добре - каза Хайръм на животното. -Да, наис­тина.

- Благодаря за всичко, което направи, Хайръм. И те моля да не забравяш уговорката ни - добави Уил­сън. - Никога не ме е имало.

- Спокойно - отвърна Хайръм. - Вече се опитвам да забравя цялата история. След време дори аз няма да поискам да повярвам, че съм срещал пътешестве­ник във времето като теб.

Уилсън се затича по равната пътека. На изток лун­ният сърп тъкмо се подаваше над хоризонта и освети значително терена. С това темпо щеше да настигне амазонките само за няколко минути.

В главата му нахлуха мисли за Хелена. Не беше сигурен дали е оцеляла от шока след докосването на Куба на инките. Изпълни го мрачно предчувствие, когато си я спомни как лежи неподвижно на пода на църквата. Нямаше представа дали е жива или мърт­ва, но се утеши с факта, че образът й не беше изчез­нал, докато не затвориха Куба.

„Трябва да е оцеляла“ - каза си той.

Именно благодарение на нея бе избегнал контакта с Куба на инките. За пореден път беше налице, когато имаше нужда ог нея, и това определяше чувствата му към Хелена. Ако Уилсън имаше право само на едно желание, то щеше да е да намери начин да стигне до нейния свят и да бъдат отново заедно.

Щом чуха приближаващите се стъпки, Девиците на слънцето се разделиха и се проснаха на земята. Когато видяха, че е Уилсън, петнайсетте жени се на­дигнаха от сенките да го поздравят.

- Слава на боговете, че се върна - каза Акла и на обикновено сериозното ѝ лице се появи усмивка. Тя пристъпи към Уилсън и леко го тупна в гърдите. - Казах на всички, че ще се върнеш. - Сложи ръка на рамото му. - Семейството на капитана добре ли е?

- Добре е.

- А Сантияна?

- Главата му вече не е закрепена на раменете.

Акла кимна.

- Постъпи правилно, като се върна. - Тя погледна заобиколилите ги амазонки, чиито бронзови нагръд­ници блестяха на лунната светлина. - Всяка от нас е изгубила партньорката си. Ние сме последните от вида си. Според законите ни, когато партньорката ни умре, вече не можем да влизаме в битка. Управлени­ето на Девиците на слънцето временно е прекратено. Желанието ни е да дойдеш при нас в Питкос, за да ни помогнеш да възстановим повреденото.