Читать «Проклятието на инките» онлайн - страница 211

Гонсалес отново си спомни изражението на ред­ник Рамиро, когато му каза да наглежда семейството му. „Трябва да ги защитаваш - беше му казал той и бе стиснал младежа за раменете. - Нали мога да ти имам доверие?“ „Да, капитане, можете да ми имате доверие“ - бе отвърнал младият войник.

Зави на ъгъла и видя светлините на малкия си дом да светят в дъжда. Оставаше още малко. Опита се да си поеме дълбоко дъх, за да има колкото може повече сили.

- Моля те, Господи, нека са живи и здрави - про­шепна той. - Моля те.

Докато приближаваше дома си, Гонсалес различи тъмен силует на мъж, който стоеше на верандата. Ра­менете му бяха присвити, главата - наведена.

Гонсалес закуцука малко по-бързо през дъжда. Молеше се фигурата в сенките да е редник Рамиро, но дори от това разстояние нещо му казваше, че не е той. Дъждът го шибаше в лицето и Гонсалес отчаяно се опитваше да фокусира зрението си.

Вече можеше да различи, че фигурата е на вой­ник - виждаше месинговите кончета на куртката му. Ако семейството му наистина бе мъртво, щеше да си отнеме живота, нямаше друг избор. Гонсалес не би могъл да живее без тях - вече беше решил, че това ще е съдбата му. Той разкопча кобура и извади оръ­жието си.

Едва сега Гонсалес разпозна мъжа. Беше лейте­нант Капос... и дрехите му бяха изцапани с кръв, а изражението му бе мрачно.

Гонсалес падна на колене на десет стъпки от дома си и се разхлипа неудържимо.

- Моля те, Господи, защо си ме оставил?

Капос се затича към него и също падна на колене и прегърна капитана си.

- Моля те, Господи, не! - плачеше Гонсалес. Той вдигна револвера, за да го обърне към себе си.

- Имам ужасна новина - каза Капос. Той погледна към малката къщичка. Вътрешната страна на прозо­реца беше изпръскана с кръв.

- Боже мой - промълви Гонсалес. Тресеше се от мисълта какво се бе случило тук. - Семейството ми е мъртво! - изкрещя той и дръпна чукчето на револ­вера.

- Не, капитане... в безопасност са!

Гонсалес не можеше да повярва на ушите си. Ду­мите на лейтенанта го поразиха.

- Редник Рамиро е мъртъв - продължи Капос. - Гърлото му е прерязано. Друг мъж лежи мъртъв на пода в кухнята ви. Главата му е отрязана. Мисля, че е Хуан Сантияна, макар че е трудно да се каже.

Гонсалес отпусна чукчето и бавно прибра оръжи­ето в кобура.

- Къде е жена ми? Къде са децата ми? - попита той.

- В спалнята. Твърде са уплашени, за да излязат.

С нов прилив на сили Гонсалес се изправи и тро­маво се затича към вратата. Две тела лежаха едно върху друго на пода в кухнята. Гонсалес ги прекрачи и отвори вратата на спалнята. В мрака чу плача на децата си.

- Татко е тук! - внезапно извика момчешко гласче.

- Татко! - изписка момиченцето.

Преди да се усети, трите деца на Лучо се бяха вкопчили в него и хлипаха. Жена му се хвърли в прегръдките му, като го целуваше и се притискаше в него. Идеше му да изкрещи от болка от стрелата в рамото, но дори не изохка. Единственото, което се отрони от устните му, беше:

- Толкова ви обичам. Обичам ви.