Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 5

— Ще посетим графа на Чадуик, но не се притеснявайте — няма да ви споменем.

* * *

В ръцете си Арчибалд Белънтайн държеше света, удобно положен в петнадесет откраднати писма. Всеки пергамент бе педантично изписан с прекрасен, елегантен почерк. Видимо бе убеждението на автора в дълбочината на думите и съдържащата се в значението им красива истина. Арчибалд виждаше, че написаното е безсмислица, но бе на едно мнение с автора що се отнася до неизмеримата им стойност. Отпи глътка бренди, затвори очи и се усмихна.

— Милорд?

Неохотно Арчибалд отвори очи и навъсено запита офицера:

— Какво има, Брус?

— Маркизът пристигна, сър.

Усмивката на Арчибалд се завърна. Внимателно пренави писмата, върза ги в сноп със синя панделка и ги върна в сейфа си. Затвори тежката му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.

Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение. Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал. Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен или дори галантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под сивата коса и превития гръб.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? — запита с поклон плах прислужник.

— Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изловя сам?

Прислужникът се сви:

— Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър — поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната част на стаята.

— Маркизе! — Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. — Толкова ми е приятно, че си тук — и то толкова бързо.

— Звучиш изненадан — остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. — Пращаш съобщение като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво става.

Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякор Арчи. Неговата майка му бе дала това прозвище — една от причините, поради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка. Когато бе млад, всички — от рицари до прислужници — го бяха използвали и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж станал граф, със закон забрани произнасянето на омразния прякор под заплаха от бичуване. Но не разполагаше с властта да приложи декрета върху маркиза и бе сигурен в умишлената употреба на прякора от страна на предпоследния.

— Моля те да опиташ да се успокоиш, Виктор.

— Не ми казвай да се успокоявам! — гласът на маркиза гръмна в каменните стени. Той се приближи, лицето му бе на сантиметри от това на по-младия; впи поглед в очите му. — Пишеш, че бъдещето на дъщеря ми Аленда е застрашено и казваш, че имаш доказателство. Трябва да знам — в опасност ли е тя или не?

— Най-вероятно е — отвърна спокойно графът, — но нищо неизбежно във всеки случай. Няма план за отвличане, нито някой се кани да я убива, ако това те притеснява.