Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 1074

Тя също бе различна. Може би всички бяха.

— Защо не си легнете вътре с момичетата? — обърна се Ейдриън към Модина, виждайки двечките да се прозяват. — Нямате нищо против, нали, момчета?

Всички те поклатиха глава, взирайки се в императрицата.

— Къде ще спи Дигън? — попита Модина, поглеждайки към огъня, където Гаунт повтаряше прозевките на момичетата.

— Край огъня с останалите, предполагам — отвърна Ейдриън.

Императрицата повиши глас и каза:

— Дигън, тази нощ ще спиш с мен в убежището.

Гаунт подбели очи.

— Наистина оценявам предложението, но сега не е времето за…

— Трябваш ни отпочинал. Съдбата на вида ни зависи от утрешната ти победа. Убежището е най-удобното възможно място за нощувка. Ще спиш вътре, разбра ли?

Той кимна с изражение, което показваше липса на воля за спор.

Модина се изправи, погледна към Ариста, сетне я прегърна и я целуна.

— Още веднъж ти благодаря.

Тя обиколи огъня, благодарейки, целувайки и прегръщайки всички. Сетне, обърсвайки очи, тя се оттегли в Бърлогата.

— Смяташ ли, че ще проработи? — Ариста попита Ейдриън, който се подсмихна. — Съжалявам. Просто съм нервна. В крайна сметка идеята беше моя.

— И то адски добра. Споменавал ли съм колко сте умна?

Тя се намръщи.

— Не съм толкова умна — просто ти си заслепен от любов.

— А нима това е лошо?

Изражението ѝ омекна.

— Не.

Той бе приседнал с гръб към едно от дърветата и тя се отпусна в обятията му. Когато я прегърна, усети тежестта да се отърсва от нея, отпускайки се в топлината и спокойствието на прегръдката му. Очите ѝ се зареяха към звездите. Искаше да им каже да не си отиват, да нареди на слънцето никога да не изгрява, защото в този миг всичко бе съвършено. Можеше да си остане така, да остане в ръцете на Ейдриън и да забрави какво предстои.

— Едно от големите разочарования на дълголетието е това, че когато моментът на триумф настъпи, няма с кого да го споделиш — каза Моуиндули, пристъпвайки в светлината на огъня със сладка усмивка. Телохранителите му поставиха стол, в който той седна, без да обръща внимание на неприязнените погледи.

Ариста затвори очи и внимателно се протегна. Усещаше силата на Моуиндули. В ума ѝ магията се появяваше като светлина сред мрак. Обердазите бяха потрепвали като факли, но Моуиндули гореше като слънцето. Тя го отбягна и се съсредоточи върху телохранителите. Те не бяха хора или дори елфи. Бяха същите като гиларабрина — същества от чиста магия.

— Малко е хладно, нали? — рече старият елф. — И какво жалко подобие на огън.

Моуиндули плесна с ръце и пламъците се издигнаха високи и ярки. Момчетата отстъпиха, потръпвайки от страх. Монсеньор Мъртън се изправи и направи няколко крачки назад, очите му широко разтворени.

Старецът протегна ръце към огъня и ги потърка.

— Това е друго нещо. Старите ми кости не понасят студа както някога.

— Магията — прошепна Мъртън — е забранена от църквата.

— Естествено. Не искам мелези да практикуват Изкуството ми, обидно е. Щеше ли да ти е приятно да ти нося дрехите? Да ги облека, да ги нацапам и да ги излагам публично? Не, разбира се. Така и аз няма да позволя на човеците да оскверняват това, което ми принадлежи.