Читать «Кралица на сенките» онлайн - страница 25

Нямаше начин да проникнат в двореца – освен ако не приемеше помощта на Аробин. Още едно важно решение. Но щеше да го остави за утре.

– Какво си чул за Дориан след бягството ти от двореца?

В бронзовите му очи проблесна срам. Ала наистина беше избягал. Оставяйки Дориан в ръцете на баща му.

Елин стисна юмруци, за да не разбие главата му в близката тухлена стена. Как бе могъл да служи на онова чудовище? Защо не беше убил краля при първа възможност?

Надяваше се каквото и да му е сторил баща му, каквото и наказание да е изтърпял, принцът да съзнава, че не само той скърби по Сорша. А след като го спасеше, когато бе готов да я изслуша, щеше да го увери, че разбира мъката му и че болезнената загуба щеше да го измъчва дълго, безпощадно, но рано или късно щеше да се измъкне от хватката ù. И тогава суровата му магия, свободна, за разлика от нейната... щеше да им помогне в сразяването на Валгите.

– Кралят не го е наказал публично – обясни Каол. – Дори не го държи под ключ.

Доколкото знаем, Дориан все още посещава дворцовите събития и ще присъства на тържеството с главна атракция екзекуцията на Едион.

Едион... о, Едион. Той знаеше коя е, както и в що за човек се е превърнала, но дали щеше да я заплюе в лицето? Интересуваше я единствено да го спаси, да го измъкне от онова проклето място.

– И така, Рес и Бруло ни съдействат от двореца, а ние наблюдаваме крепостните стени – продължи Каол. – Разправят, че Дориан се държал нормално, но изглеждал някак... студен, отнесен. Разбираемо след случилото се със Сорша...

– Виждали ли са го да носи черен пръстен?

Каол потрепери.

– Не, не е пръстен. – В тона на гласа му имаше нещо, заради което ù се прииска да не чува следващите му думи. – Един от шпионите ни твърди, че носел вито украшение от черен камък около врата си.

Нашийник от Камъни на Уирда.

За момент Елин можеше единствено да се взира в Каол. Околните сгради сякаш я притискаха, а под калдъръма зейваше гигантска пропаст, за да я погълне цялата.

– Пребледня – обади се Каол, но не посегна към нея.

Хубаво. Не можеше да е напълно сигурна, че ще понесе допира му, без да съдере лицето му с нокти.

Вдиша дълбоко. Съдбата на Дориан не биваше да я покруси напълно... поне засега.

– Каол, не знам какво да кажа... за Дориан, за Сорша, за Едион. За това, че те виждам точно тук.

– Тя посочи с ръка мизерията край тях.

– Просто ми разкажи какво си преживяла през всичките тези месеци.

И тя му разказа. Сподели му какво ù се бе случило в Терасен преди десет години, а после и за неволите си във Вендлин. Като стигна до частта за валгските принцове, не му разкри за нашийниците, защото... защото и бездруго изглеждаше зле. Не му каза и за третия от Ключовете на Уирда – а само това, че Аробин е откраднал Амулета на Оринт и тя си го иска обратно.

– Е, вече знаеш защо съм тук, какво съм сторила и какво възнамерявам да сторя.

Каол се умълча за цяла пресечка. Нито веднъж не се беше усмихнал от началото на срещата им.