Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 41

— Забрави Майлоу — настоя Джан. — Опитай се да забравиш всичко случило се с тебе. Това е минало. Мисли за бъдещето. Мисли за мен.

— За тебе? — Сирай отвори очи и се вгледа в нея.

— Имам нужда от помощ, Сирай. Не мога да свърша всичко сама. И съм толкова самотна.

— Нали имаш онези твои мъже от Минерва.

Още една от причините за раздора помежду им.

На Сирай беше крайно неприятно присъствието им в Небесния Ангел, въпреки че не бяха обикновени мъже, а от Минерва.

— Те са много мили, особено Киш и ми помагат с какво ли не, но не мога да разчитам на тях да поемат някое от моите задължения. Природата не ги е създала за водачи.

— Ако ги беше създала, нямаше да са от Минерва, нали? — присмехулно каза Сирай.

Джан преглътна подигравката.

— Имам нужда от тебе, Сирай.

— А защо мислиш, че аз съм водач по природа?

— Ти си силна — „По-скоро беше“, тъжно помисли Джан. — Нужна ми е тази сила. Иначе няма да мога да продължа сама. Толкова по-трудно е от очакванията ми.

С потискащ цинизъм Сирай отбеляза:

— Да спасяваш света винаги се оказва трудно.

— Не се опитвам да спасявам света. Не съм толкова изкукала. Само се опитвам малко да подобря всичко… да покажа на хората, че може би още имаме шанс да се справим с пустошта, ако работим заедно.

— Но засега само накара всички да се обединят срещу тебе. Всички те мразят — небесни хора, земни хора, цялата сган. Не разбирам защо не се отървеш от всички.

— Да не мислиш, че не ми се иска — каза Джан и въпреки усилията на волята си заплака.

Усети ръката на Сирай да я прегръща и да я притиска силно. Това я учуди и я зарадва. От толкова отдавна Сирай не бе проявявала нежност. Джан се разплака по-силно. Чу и Сирай да плаче. Ридаеха, вкопчени една в друга. След доста време Джан чу приглушения глас на Сирай:

— Джан, съжалявам. Държах се ужасно с тебе. Прости ми.

Джан се дръпна назад и я погледна в очите.

— Няма какво да ти прощавам. Обичам те, Сирай.

Сирай се усмихна слабо.

— И аз те обичам. Ела… ела при мен.

Тя свали през глава нощницата си. Джан се стресна от хлътналите й ребра, но радостта й надделя. Тя също свали нощницата си и жадно потъна в прегръдката на Сирай.

Джан се събуди, питайки се защо ли е толкова щастлива. Спомни си, усмихна се и протегна ръце към Сирай. Но не я намери. Джан отвори очи. Беше сама в леглото. Предположи, че Сирай е в банята. В този миг до съзнанието й стигна лекото, но настоятелно чукане на вратата. Поколеба се, стана, навлече нощницата си и отвори. Беше Киш. Когато тя се показа на вратата, по лицето му се изписа облекчение.

— Госпожо…

— Здрасти, Киш. Сирай ли търсиш?

— Не, търсех вас. Стана нещо, ъ-ъ, лошо.

Тя сграбчи ръката му.

— Със Саймън ли? Със Саймън, нали? Какво му се е случило?

Примигвайки от болка в ръката, Киш каза:

— Ранен е, но няма нищо страшно. Сложихме го в медицинска машина и тя казва, че е добре.

— О, Майко Богиньо! Заведи ме при него. Какво стана?

— Ами не знаем — отговори Киш, докато почти тичаха по коридора. — Значи, Шан ги намерил, когато влязъл със закуската за вас и Саймън.