Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 41
Джон Броснан
— Забрави Майлоу — настоя Джан. — Опитай се да забравиш всичко случило се с тебе. Това е минало. Мисли за бъдещето. Мисли за мен.
— За тебе? — Сирай отвори очи и се вгледа в нея.
— Имам нужда от помощ, Сирай. Не мога да свърша всичко сама. И съм толкова самотна.
— Нали имаш онези твои мъже от Минерва.
Още една от причините за раздора помежду им.
На Сирай беше крайно неприятно присъствието им в Небесния Ангел, въпреки че не бяха обикновени мъже, а от Минерва.
— Те са много мили, особено Киш и ми помагат с какво ли не, но не мога да разчитам на тях да поемат някое от моите задължения. Природата не ги е създала за водачи.
— Ако ги беше създала, нямаше да са от Минерва, нали? — присмехулно каза Сирай.
Джан преглътна подигравката.
— Имам нужда от тебе, Сирай.
— А защо мислиш, че аз съм водач по природа?
— Ти си силна — „По-скоро беше“, тъжно помисли Джан. — Нужна ми е тази сила. Иначе няма да мога да продължа сама. Толкова по-трудно е от очакванията ми.
С потискащ цинизъм Сирай отбеляза:
— Да спасяваш света винаги се оказва трудно.
— Не се опитвам да спасявам света. Не съм толкова изкукала. Само се опитвам малко да подобря всичко… да покажа на хората, че може би още имаме шанс да се справим с пустошта, ако работим заедно.
— Но засега само накара всички да се обединят срещу тебе. Всички те мразят — небесни хора, земни хора, цялата сган. Не разбирам защо не се отървеш от всички.
— Да не мислиш, че не ми се иска — каза Джан и въпреки усилията на волята си заплака.
Усети ръката на Сирай да я прегръща и да я притиска силно. Това я учуди и я зарадва. От толкова отдавна Сирай не бе проявявала нежност. Джан се разплака по-силно. Чу и Сирай да плаче. Ридаеха, вкопчени една в друга. След доста време Джан чу приглушения глас на Сирай:
— Джан, съжалявам. Държах се ужасно с тебе. Прости ми.
Джан се дръпна назад и я погледна в очите.
— Няма какво да ти прощавам. Обичам те, Сирай.
Сирай се усмихна слабо.
— И аз те обичам. Ела… ела при мен.
Тя свали през глава нощницата си. Джан се стресна от хлътналите й ребра, но радостта й надделя. Тя също свали нощницата си и жадно потъна в прегръдката на Сирай.
Джан се събуди, питайки се защо ли е толкова щастлива. Спомни си, усмихна се и протегна ръце към Сирай. Но не я намери. Джан отвори очи. Беше сама в леглото. Предположи, че Сирай е в банята. В този миг до съзнанието й стигна лекото, но настоятелно чукане на вратата. Поколеба се, стана, навлече нощницата си и отвори. Беше Киш. Когато тя се показа на вратата, по лицето му се изписа облекчение.
— Госпожо…
— Здрасти, Киш. Сирай ли търсиш?
— Не, търсех вас. Стана нещо, ъ-ъ, лошо.
Тя сграбчи ръката му.
— Със Саймън ли? Със Саймън, нали? Какво му се е случило?
Примигвайки от болка в ръката, Киш каза:
— Ранен е, но няма нищо страшно. Сложихме го в медицинска машина и тя казва, че е добре.
— О, Майко Богиньо! Заведи ме при него. Какво стана?
— Ами не знаем — отговори Киш, докато почти тичаха по коридора. — Значи, Шан ги намерил, когато влязъл със закуската за вас и Саймън.