Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 109

— Я да видим дали ще ни послужи за нещо — каза тя на Робин.

Доволна беше, че пак има арбалет. Значи когато зарядът в оръжието на Небесния Ангел свърши, няма да останат съвсем беззащитни. Тя нагласи стрелата, прицели се високо над парапета на обиколната пътека, опряла здраво приклада в рамото си и натисна спусъка. Арбалетът окуражително я тласна назад, стрелата литна нагоре. Тя се обърна и се усмихна на Робин.

— Работи!

Той седеше и празно се взираше в нищото.

— Внимание! Ей, ти! Стой където си!

Гласът беше мъжки. Гръмък, суров глас, звучеше някъде от по-ниската част на пътеката. Тя се обърна. Очукано метално кълбо, широко към две стъпки, бързо се носеше към тях. Цепеше въздуха на три-четири стъпки над пътеката, полюляваше се нагоре-надолу. Джан забеляза проблясващите по повърхността му сензори и прикрепеният отстрани лазер.

— Остави откраднатата стока на пода и вдигни ръце! Ако се подчиниш на заповедите, няма да ти се случи нищо лошо. Но ако се опиташ да избягаш, ще бъдеш лишена от възможността да се движиш.

Машината вече беше само на четиридесет стъпки. Джан схвана, че трябва да е автомат за охрана, който все още е в състояние да се задейства, подобно на манекените. Тя припряно приклекна да остави арбалета, както й беше заповядано. В същия миг кълбото стреля със своя лазер. Лъчът прониза въздуха на педя от главата й. Внезапно й стана ясно какво се е случило с онези отдавна мъртви мародери.

Дук дьо Люсан изпсува — раненият му крак се подгъна и го запрати в хлъзгавата воняща купчина гъбични израстъци.

— Добре ли сте, сир? — попита главният техник, докато се опитваше да го измъкне.

— Случвало се е да бъда и по-добре, Ламон — каза той. — Според тебе още колко трябва да вървим до онова нещо?

— Не повече от половин миля — отговори главният техник.

И двамата говореха за властващата над околността огромна постройка, която поне на пръв поглед можеше да им послужи като укритие. Откакто стъпиха на земята, опитваха да се доберат до нея, но бяха навлезли в нещо като малка гора, където изродените растения на пустошта, много от тях увити около дънерите на мъртви дървета, се намираха в отвратително изобилие.

В групата имаше само още петима мъже. Двама от тях бяха техници, другите — военни. Дукът беше сигурен, че много хора от „Господаря Мордред“ са оцелели, но досега не бяха срещнали нито един. Знаеше и че много повече са се простили с живота си след гибелта на Небесния Господар. Несъмнено всички селяни трябва да са измрели — на тях, разбира се, не се полагаше привилегията да притежават парашути. Но също би трябвало да са мъртви и мнозина измежду благородниците и свободните граждани. И сред двете класи отдавна се бе наложила модата да презират парашутите като символ на морална слабост, затова и доста от тях бяха прекроени в дрехи. Дук дьо Люсан не страдаше от тези предразсъдъци и беше заповядал да поставят за него парашути в различни части на „Господаря Мордред“. Имаше един и под трона му в пункта за управление.