Читать «Небесните господари» онлайн - страница 18

Димът се издигна от символичния огън и тя пак погледна „Господаря Панглот“. Опита се да си спомни какво каза майка й за първия път, когато Джан беше малко момиченце: „Не се плаши, мила. Това е само въздушен кораб. Играчка, останала от Ерата на Мъжкото Зло. Изглежда голям и могъщ, но в него няма кой знае какво — малко хора и много газ.“

Само въздушен кораб. Джан си повтаряше тези думи. Но напразно. „Господарят Панглот“ наистина беше само един въздушен кораб, но с дължина над 5000 фута и поне 1000 фута широк. Джан добре познаваше размерите му. И можеше да си казва, че вдъхващото ужас туловище е нещо като илюзия, че е пълно с газ, но това не помагаше. Вече не й помагаше, откакто порасна.

Само въздушен кораб ли? Не, беше летящ град. При това летящ защитен град. Виждаше дулата на смъртоносните машини, наречени оръдия, да се подават от различни части на корпуса като четина по гигантска брадичка. Виждаше редиците прозорци, палуби, люкове. И приличащите на дула двигатели, всеки с размерите на силоз за зърно, от които се чуваше мощен дразнещ шум, звучащ като далечен гръм. Колко ли небесни хора живееха в тази летяща машина? Никой не беше сигурен. Може би хиляда. Или даже две хиляди.

Височината на звука от двигателите на „Господаря Панглот“ се промени. Джан видя, че двигателите, окачени под задните стабилизатори, се завъртяха на осите си…

Небесният господар вече не се спускаше. Джан определи разстоянието на около шестстотин фута. Напълно в обсега на техните ракети. Погледна надолу към платформата. Сигналът можеше да се появи всеки момент.

— Пригответе се — каза тя на своята група. — Марта, млъкни.

— Ето ги! — извика Лайза.

Джан погледна нагоре. Голяма секция от корпуса на „Господаря Панглот“ се отдели и се заспуска надолу, окачена на въжета. Джан знаеше, че това е рамата за товарене на данъка. Знаеше, че с нея се спускат мнозина въоръжени Небесни войни, които трябваше да претърсят всички чували със зърно, преди да бъдат качени горе. Един от тях гледаше надолу, надвесен над парапета. Рамата се насочваше точно към центъра на площада, макар да се въртеше от появилия се студен ветрец. Джан се надяваше той да не повлияе на ракетите. На Небесния господар явно не пречеше — той висеше неподвижен като скала над града. Досети се, че многобройните му двигатели би трябвало да се справят с всякакви врагове, освен с най-силните.

Снижаващата се рама вече беше на не повече от сто и петдесет фута над земята. Ясно се различаваха Небесните войни, приличащи на огромни раци в своята слоеста, черупкоподобна черна броня. Джан погледна неспокойно към платформата. Какво чакаше още майка й? Да не се е уплашила?

Нещо проблясна на платформата и във въздуха се издигна опашка от червен дим. Няколко мига Джан само я гледаше, сякаш тялото й се парализира, после успя да се обърне и да изкрещи на групата си:

— Сега! Сега!

Те дръпнаха настрани маскировъчното покривало и насочиха нагоре изстрелващото устройство, докато Джан бясно чаткаше с огнивото, за да изкара искра.