Читать «Небесните господари» онлайн - страница 17

Оставаше една минута до дванадесет. Всеки гледаше на запад към веригата ниски хълмове на хоризонта. „Господарят Панглот“ винаги се появяваше иззад тези хълмове. Но днес заради ниските облаци и дъжда, заливащ пустошта между тях и Минерва, трудно се различаваха дори очертанията им.

Джан нервно опипваше дръжката на сабята си, докато се вглеждаше в хълмовете. Милостива Майко Богиньо, молеше се тя безмълвно, изпрати ни чудо. Нека не се появи Небесният господар. Нека изчезне завинаги, дано го е поразила мълния в някоя буря, както онзи Небесен господар преди години…

Дванадесет.

„Господарят Панглот“ не се виждаше никакъв.

Джан усети нещо странно. Въздухът около нея стана друг. Не беше като полъх на вятъра, въздухът внезапно стана по-тежък. Инстинктивно вдигна поглед нагоре.

— Майко Богиньо… — промърмори тя.

„Господарят Панглот“ беше точно над тях. Беше се спуснал през ниските сиви облаци. Те се въртяха в разбърканите течения около огромното му туловище. Щом го видя, Джан се усети пак дребна и безпомощна като в първия си детски спомен. „Как е възможно да разрушим нещо толкова голямо?“, попита се тя отчаяно.

— Майко Богиньо, спаси ни… — дочу се откъм Лайза.

Другите също гледаха нагоре. От съседните покриви долетяха възклицания на изненада и страх. Марта се сви в един ъгъл и застена.

Нещата вървят на зле, каза си Джан, гледайки все още снижаващия се „Господар Панглот“. Дългото цяла миля тяло запълваше небето, заличавайки всичко друго. Но защо беше променил обичайния си начин на появяване? Защо не дойде от запад както винаги? Дали подозираше какво са му подготвили?

Той слизаше все по-надолу и Джан замръзна в първобитен страх, подобно на предишните му идвания. Сякаш „Господарят Панглот“ се канеше да легне върху града и да смаже зданията с тежестта си. Джан се бореше с непреодолимата паника. Високото пищене на Марта никак не й помагаше.

„Господарят Панглот“ спря. Висеше на около 1500 фута над Минерва, огромните му очи гледаха втренчено. Както винаги, Джан си представяше, че гледат точно нея.

Чу се ниско съскане, после нещо изпука. Накрая заговори гръмовен глас:

„АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯТ ПАНГЛОТ, ВЛАСТЕЛИН НА НЕБЕТО И НА ВСИЧКО ПОД СЯНКАТА МИ. ВИЖТЕ МЕ И ТРЕПЕРЕТЕ! (Щрак!) ВИЕ СТЕ МОИ ПОДАНИЦИ И ЩЕ НАПРАВЯ С ВАС, КАКВОТО ПОИСКАМ! МОГА ДА ВИ СМАЖА КАТО ЗЕМНИ ЧЕРВЕИ, КАКВИТО СТЕ, НО ЩЕ ПРОЯВЯ МИЛОСТ. (Щрак!) СРЕЩУ ДАНЪКА, КОЙТО ЩЕ МИ ДАДЕТЕ, ЗАПАЗВАМ ЖИВОТА ВИ. И ЗАТОВА ДАЙТЕ СИГНАЛ, ЧЕ СТЕ ГОТОВИ ДА ДАДЕТЕ ТОВА, КОЕТО ПО ПРАВО Е МОЕ. (Щрак! Прас!) АКО НЕ СЕ ПОДЧИНИТЕ, ВЪЗМЕЗДИЕТО МИ ЩЕ БЪДЕ НЕЗАБАВНО И УЖАСНО… УЖАСНО… УЖАСНО…“

Гласът изведнъж млъкна.

Джан се намръщи. Ултиматумът на „Господаря Панглот“ си беше същият, но щракането и пращенето, заедно с повтарянето на последната дума, бяха нещо ново. И тези промени в обичайната поредица събития я безпокояха.

Отмести погледа си от страховитата маса на Небесния господар и го насочи към Аведон. Тя запали огъня на платформата, с който даде сигнал на „Господаря Панглот“ за готовността им да платят данъка си. Сърцето на Джан се забърза. Не им оставаше да чакат дълго.