Читать «Сирената» онлайн - страница 3

Нямах време да се съмнявам в гласа, който чувах.

„Да!"

„Какво би дала, за да оцелееш?"

„Всичко!"

Тогава усетих нещо сред бушуващите води. Сякаш нечия ръка ме бе обвила през кръста и ме теглеше умело нагоре, през купища тела, докато не изплувах. След секунда вече лежах по гръб на твърда повърхност и се взирах в очите на три нечовешки красиви момичета.

За момент забравих и ужаса, и недоумението. Забравих бурята, семейството си, страха. Съществуваха единствено тези прелестни, съвършени лица. Огледах ги с присвити очи и направих единственото предположение, което ми се струваше логично в онзи момент.

- Вие ангели ли сте? - попитах ги. - Мъртва ли съм?

Момичето с очи, зелени като смарагдите в обиците на мама, и развята искрящочервена коса се приведе към мен.

- Не. Напълно жива си - увери ме тя с мелодичен британски акцент.

Вперих поглед в нея. Щом още бях жива, защо не усещах солената вода в гърлото си? Защо очите ми не горяха? Защо не усещах паренето по лицето си от сблъсъка с вълните? Всъщност се чувствах прекрасно, като нова. Или сънувах, или бях мъртва. Друго обяснение нямаше.

В далечината се чуваха писъци. Повдигнах глава и видях задната част на кораба ни точно над вълните. Поклащаше се над водата като в сън.

Поех си няколко насечени глътки въздух, чудейки се как така все още дишах, докато други се давеха навсякъде около мен.

- Какво си спомняш? - попита червенокосата.

Поклатих глава.

- Килима. - Разрових паметта си, но тя като че ли беше потънала в мъгла. - И косата на майка ми - добавих с пресипнал глас. - После се озовах във водата.

- Поиска ли да живееш?

- Да - изломотих и се зачудих дали не чете мислите ми, или просто всички останали си бяха помислили същото. - Кои сте вие?

- Аз съм Мерилин - отвърна любезно тя. - Това е Ейслинг. - Посочи русото момиче, което ми се усмихна сърдечно. - А това е Номбеко. - Кожата на Номбеко беше тъмна като нощното небе и като че ли нямаше никаква коса.

- Ние сме певици. сирени. Слугини на Океана - обясни Мерилин. - Тук сме, за да й помагаме. Да Я... храним.

Присвих очи.

- С какво се храни Океана?

Мерилин извърна очи към потъващия кораб и аз проследих погледа й. Вече

почти всички гласове бяха стихнали.

Ясно.

- Такъв е дългът ни. Скоро може да стане и твой. Ако й отдадеш времето си, Тя ще ти върне живота. От днес нататък, през следващите сто години, няма да боледуваш, нито да страдаш, и няма да остарееш нито с ден. Когато времето ти изтече, ще си върнеш гласа и свободата. Ще можеш отново да живееш постарому.

- Аз... съжалявам - заекнах. - Не ви разбирам.

Момичетата се усмихнаха, но в очите им се четеше тъга.

- Едва ли е възможно да разбереш още сега - увери ме Мерилин. Прокара пръсти през косата ми, сякаш вече бях една от тях. - Повярвай ми, на никоя от нас не й беше лесно да го приеме. Но рано или късно ще успееш.

Изправих се внимателно и за моя огромна изненада установих, че стоя на повърхността на водата. В далечината се виждаха още няколко души, борещи се с вълните, сякаш си мислеха, че имат шанс да се спасят.

- Майка ми е там някъде - казах умолително.