Читать «Жълтата кутия» онлайн - страница 6

Писарят стана, протегна се и гърбът му изпука. Придърпа надолу новата си, специално поръчана кожена куртка и се подпря на края на масата. Събитията следваха едно след друго с невероятна скорост. Откак великият боил Иратаис и последователите му бяха атакували двореца, бе минал само месец и половина, но на него му се струваха като години.

След неуспешното нападение и последвалата битка под стените на Вътрешния град, Борис бе подгонил предателите. Предвождани от боила Варда, разнебитената армия на въстаниците побягна на юг, опитвайки се да се прегрупира и да събере нови подкрепления.

Никой не се присъедини към тях и те не посмяха да влязат в открито сражение. Вместо това поставяха капани, устройваха засади и нападаха с малки отряди, които бързо се оттегляха. Скрити между храстите, хората на Варда обсипваха бавно напредващата армия със стрели, крещейки към войниците, че са предатели, отрекли се от Бога на дедите си. Всеки, който се отделеше, рискуваше да бъде убит. Често изпращаните напред разузнавачи не се връщаха, а на следващата сутрин ги намираха надупчени със стрели или с прерязани гърла.

Въпреки това Варда отстъпваше. Засадите и клопките можеха да причинят дребни щети, но не и да разколебаят волята на княза. Армията на бунтовниците се обезверяваше и гладуваше, не ѝ достигаха храна и хора, които все по-често бягаха и идваха да се хвърлят с плач в краката на Борис, търсейки прошка.

Най-накрая, само преди два дни, близо до Филипополис, се бе състояла решителната битка. Варда нямаше на къде повече да отстъпва. Боилът се опита да намери брод през река Хеброс, но не успя и поиска преговори. Борис отказа и битката започна.

Князът раздели войските си на две, прати едната да обходи врага, под прикритието на ниските хълмове, с другата атакува фронтално. Бунтовниците бяха обкръжени. Отчаян, Варда се предаде, молейки милост за себе си и хората си, но молбите му останаха нечути. Князът заповяда да убият боила, хвърли войските си в атака и клането започна.

Бунтовниците падаха под копитата на връхлитащите ги конници и под остриетата на довчерашните си другари и скоро земята се осея с трупове. Някои се опитаха да се спасят, хвърляйки се в Хеброс, но и това не им помогна. Войниците на Борис ги преследваха дори във водите на реката, която скоро почервеня от кръв.

Всеки, който се бе опълчил срещу княза, трябваше да умре!

Благият до скоро владетел, който сломяваше враговете си на масата за преговори, а не на бойното поле, се бе превърнал в жесток военачалник, не познаващ милост!

Писарят взе парче пергамент от купчината на масата, опита се да го прочете, но не можа да се съсредоточи. Хвърли писмото, наметна перелината си и с широки крачки излезе от шатрата.

Тръгна през лагера, като прескачаше въжетата на шатрите и налягалите около тях войници, отвръщайки на поздравите на чигатите и багаините. Слънцето огря бледото му лице, вятърът разроши черната му права косата, по устните му бавно се разля усмивка. "Всеки е ковач на собствената си съдба" – цитира сам на себе си Сатулий писарят и се огледа.