Читать «Жълтата кутия» онлайн - страница 4

– Стражата залови това момиче да обикаля около Източната врата на Вътрешния град – отговори Симеон и стрелна с очи Чака, който го изгледа презрително – Говори на непознат език и въпреки че няколко пъти ѝ било отказано, не искала да си тръгне, опитвайки се да влезе в двореца. Сочела кутията си и повтаряла думата "анищар".

Гостун се огледа объркано.

– Анищар ли? Какво значи това?

– Нямам представа – отговори чигатът.

– Аз знам! – отец Александър гледаше в масата пред себе си – Анищар е езическото име на планетата Сатурн. Означава още и четвъртък. Мислех, че сме приключили с това идолопоклонничество!

– Сатурн? Четвъртък? Какви са тези глупости?! – гласът на боритаркана се извиси над притихналата зала – Кое си ти, момиче? И какво има в тази кутия?

Конниците бутнаха напред девойката и залитайки, тя се озова в средата на залата. Личеше, че макар мръсна и зле облечена, непознатата не е от простолюдието. Кожата ѝ, там където се виждаше от мръсотията, бе гладка и бяла, лицето с правилни черти и умни очи, които светеха войнствено под червеникавата, падаща на кичури коса.

– Коя си ти? – извика отново Гостун и стана на крака. Цялата история започваше да му омръзва.

Девойката отговори с порой от звуци, които боритарканът не можа да разбере.

– Вземете ѝ кутията! Вижте какво има вътре! – разпореди се Гостун и седна, внезапно усетил, че нещо не е наред. Вечерта бе развалена, от предишното настроение не бе останало и следа.

Един от войниците се опита да изтръгне кутията от ръцете на момичето, но то отскочи назад, ритна го по крака и извика нещо на непознатия си език.

Част от гостите се разсмяха притеснено, гледайки ту Гостун, ту войнствената непозната.

– Вземете ѝ проклетата кутия! – затропа с юмрук по масата боритарканът, разплисквайки виното си.

Няколко войници сграбчиха девойката и въпреки съпротивата ѝ, я събориха на пода. Кутията тупна на земята и капакът ѝ се отвори.

Нещо кръгло и черно изпадна от нея, търколи се през залата и с глух удар спря пред масата на Гостун. Любопитен да види какво е, той се наведе напред.

Грозна отрязана глава с рана на челото и половин ухо се хилеше зловещо от пода на пребледнелия боритаркан. Жена му Евдокия скочи на крака, вдигна ръце към лицето си и започна да пищи.

* * *

Отец Агоп прескочи изпречилата му се кална локва, опря се на стената, покрай която минаваше и се загърна плътно в черната си роба. Някъде над него се отвори прозорец, някой изруга и към земята полетяха парчета хляб, кости и остатъци от вечеря.

– Внимавайте къде хвърляте мръсотията си, безбожници! – провикна се свещеникът, но никой не му отговори.

Агоп продължи, ядно мърморейки под нос. Съжаляваше, че е решил да се прибира сам. Бе станало късно, по улиците нямаше никого, а изпитото вино и погълнатата храна караха отеца да се чувства неспокоен.

Както и отрязаната глава, която се бе изтърколила на пода в голямата зала на двореца в Плиска.

– Това е дяволска работа – промърмори отново Агоп, прекръсти се и се огледа през рамо.