Читать «Буря се надига» онлайн - страница 496
Робърт Джордан
„Не! Трябва да съм силен. Най-сетне трябва да стана това, което съм длъжен да бъда!“
Спря и стисна зъби. В дълбокия джоб на палтото си носеше ключа за достъп. Опипа с пръсти хладните му гладки контури. Не смееше да го остави на грижите на някой слуга, колкото и доверен да е.
„Хюрин — осъзна Ранд. — Това ме притеснява. Че видях Хюрин.“
Тръгна отново, изправил гръб. Трябваше да е силен — или поне да изглежда силен — винаги.
Хюрин беше останка от един предишен живот. От дните, когато Мат все още се присмиваше на палтата на Ранд, дните, когато Ранд се беше надявал, че ще се ожени за Егвийн и все някак ще се върне в Две реки. Беше пътувал с Хюрин и Лоиал, решен да спре Фейн и да върне камата на Мат, да докаже, че е приятел. Онова време беше далеч по-просто, макар Ранд да не го осъзнаваше тогава. Беше се чудил може ли нещо да се окаже по-сложно от това да мисли, че приятелите му го мразят.
Цветовете се завихриха пред очите му. Перин вървеше през сумрачен лагер, онзи каменен меч бе надвиснал във въздуха над него. Образът се промени в Мат, който все още беше в онзи град. Кемлин ли беше? Защо можеше да е близо до Елейн, а Ранд трябваше да е толкова далече? Едва можеше да долови чувствата й през връзката. Толкова му липсваше. Някога се бяха целували скришом в коридорите на същата тази крепост.
„Не — помисли си той. — Аз съм силен.“ Копнежът беше чувство, което не трябваше да изпитва. Носталгията не го водеше доникъде. Опита се да прогони и двете, като се спусна в близката стълбищна шахта и почти затича по стъпалата.
„От миналото ли бягаме? — тихо попита Луз Терин. — Да. Това е добре. По-добре да избягаме, отколкото да се изправим пред него.“
Времето му, преживяно с Хюрин, бе свършило при Фалме. Онези дни бяха размътени в ума му. Промените, които го бяха сполетели тогава — разбирането, че трябва да убива, че никога вече няма да може да се върне към живота, който бе обичал, — бяха неща, за които не можеше да не мисли. Беше се запътил към Тийр почти като в сън, отделен от приятелите си, виждаше Ишамаел в сънищата си.
И това ставаше отново.
Стигна задъхан до един от по-долните етажи, закрачи по коридора й нахлу в огромна зала с редици здрави дебели колони, по-дебели, отколкото мъж можеше да обхване с разперени ръце. Сърцето на Камъка. Няколко Бранители се изпънаха мирно и отдадоха чест, докато минаваше покрай тях.
Спря в центъра на Сърцето. Някога Каландор беше висял тук, искрящ и лъчист. Кристалният меч сега бе притежание на Кацуан. Дано да не загубеше и него, както се бе провалила с пазенето на мъжкия ай-дам. Всъщност му беше все едно. Каландор беше лошо оръжие. За да го използва, човек трябваше да се подчини на волята на жена. Беше могъщо, но съвсем не толкова могъщо като Чедан Кал. Ключът за достъп бе много по-добър инструмент. Ранд го погали с пръсти, докато оглеждаше мястото, където някога бе висял Каландор.
Това винаги го беше безпокояло. Каландор беше оръжието, упоменато в пророчествата. Каретонският цикъл съобщаваше, че Камъкът няма да падне, докато Каландор не бъде завладян от Преродения Дракон. За някои учени този пасаж означаваше, че мечът
