Читать «Господарят на хаоса» онлайн - страница 19

Елейн освободи Извора и се отпусна. Небето бе толкова пусто, колкото пуста бе и душата й. Не беше нужно да прелееш, за да разбереш, че ръката на Тъмния се протяга, а ако той можеше да докосне света…

— А ние? — попита тя, но твърде тихо, за да я чуе Мин.

Господарската къща още не беше довършена, но Файле ни Башийр т-Айбара всеки следобед, както се полага на жената на владетеля, раздаваше правосъдие, седнала в масивния стол с висок гръб, с гравирани на него соколи, точно срещу голата каменна камина, двойник на още една в другия край на помещението. Празният стол до нея с изрязани в дървото вълци и голяма вълча глава високо на гърба трябваше да е зает от съпруга й, Перин т-Башийр Айбара, или още Перин Златоокия, владетеля на Две реки.

Така нареченото „имение“, разбира се, не беше нищо повече от малко по-голяма фермерска къща, а дължината на „господарската приемна“ не беше повече от петнадесет крачки — как беше я зяпнал само Перин, когато тя настоя да е с такава големина — той продължаваше да се мисли за прост ковач, дори за калфа — а рожденото й име беше Зарийн, а не Файле. Всичко това беше без значение. Зарийн беше подходящо име за лекомислена жена, въздишаща трепетно над стихове, посветени на хубавите й усмивки. Файле, името, което тя сама си бе избрала като заклета Ловкиня на Рога на Валийр, на Древния език означаваше „соколица“. Никой, който погледнеше добре лицето й с големия нос, високите скули и тъмните й скосени очи, които блесваха всеки път, щом нещо я ядосаше, нямаше да се усъмни кое от двете й подхожда повече. За останалото по-важни бяха намеренията. Тя вършеше това, което е редно и подобаващо.

В момента очите й проблясваха и това нямаше нищо общо с ината на Перин и много малко с неуместната за сезона жега. Размахването на ветрилото от фазанови пера пред плувналото й в пот лице с нищо не можеше да уталожи гнева й.

В късните часове на този следобед от тълпата, надошла да отсъди споровете им, бяха останали малко хора. Всъщност те идваха по-скоро за да ги изслуша Перин, но идеята да раздава правосъдие на хора, сред които беше отраснал, го ужасяваше. Освен в редките случаи, когато успяваше да го притисне в ъгъла, той се измъкваше като вълк в мъгла всеки път, щом дойдеше време за ежедневния съд. За щастие, хората не възразяваха, когато вместо лорд Перин ги изслушваше лейди Файле. Или поне благоразумно прикриваха възраженията си.

— И сте дошли за това пред мен? — каза тя хладно. Двете жени, потящи се пред стола й, помръднаха неловко крака и забиха очи в прясно рендосаните дъски на пода.

Закръглените гънки по тялото на Шармад Дзефар бяха покрити, макар и далеч не скрити, от висока до шията полупрозрачна доманска рокля, чиято фина бледозлатиста копринена тъкан беше похабена по ръбовете и маншетите и зацапана от дълго пътуване. Патрулите из Мъгливите планини намираха много малко оцелели чудовищни тролоци — и никакви мърдраали, слава на Светлината — но се натъкваха на бежанци почти всеки ден, десетина тук, двадесетина там, петима някъде другаде. Повечето прииждаха откъм равнината на Алмот, но мнозина бягаха от Тарабон и подобно на Шармад — от Арад Доман. Всички те бяха напуснали земи, опустошени от анархия и граждански междуособици. Файле не искаше и да си помисли колцина от тях бяха изгинали по планините. Планините не бяха лесно проходими дори в най-добри времена, а сегашните далеч не бяха най-добрите.