Читать «В плен на магията» онлайн - страница 122

— Здрасти — поздравих тихо.

— Значи, ти ще бъдеш голямата шефка, а?

Отворих уста с намерението да подхвърля нещо заядливо, но не ми хрумна нищо.

— Да, така е — казах само.

— Несъмнено ще си добра. Но ако някога споменеш, че съм го казала, ще те убия.

— Така да бъде — казах аз и се разкикотих.

В продължение на няколко дълги минути я наблюдавах как гледа къщата. След това съвсем тихо промълвих:

— Ако вече си готова да те… Как да кажа… да те освободя — сега вече мога да го направя. Или поне така си мисля.

Елодия се обърна към мен. Краката й се носеха само на сантиметри над земята:

— И къде ще отида?

— Нямам представа.

— Ти ще… — започна тя, но веднага млъкна.

Ако не я познавах така добре, щях да реша, че е нервна. После изведнъж започна да движи толкова бързо устните си, че не успях да разбера пито една дума.

— А-а, дай малко по-бавно! Не съм чак толкова добра в четенето по устните.

Тя се приближи още малко към мен:

— Казах, че ако ще останеш в „Хеката“, аз… бих искала и аз да остана.

— Ама сериозно ли? Искаш да си свързана с мен завинаги? Защото, ако смяташ, че ще те пусна отново в тялото си дори за секунда… По-добре си помисли пак!

— Ама аз не искам пак да влизам в тялото ти — отвърна тя и лицето й се разкриви в гримаса. — Уф, това прозвуча отвратително. Както и да е. Просто искам да остана тук, поне засега.

— И защо?

Тя рязко вдигна ръцете си във въздуха.

— Защото си ми приятелка! Сега доволна ли си? Защото, докато помагах на теб и бандата загубеняци през последните няколко седмици… уф, забавлявах се. Или поне се забавлявах повече, отколкото смятах за възможно — като се има предвид, че съм мъртва.

Странно, но се трогнах.

— Разбирам те, Елодия — казах възможно най-меко. — А и честно казано, при мисълта да изчезнеш напълно ми… — Гърлото ми изведнъж се стегна. Опитах се да прикрия изблика на емоция с кашлица. — Но не можеш да останеш свързана с мен завинаги. Не е честно спрямо никоя от двете ни.

— А има ли възможност да прехвърлиш някак връзката? — попита тя. — Всички други призраци тук са свързани с острова. Можеш ли да направиш това за мен?

Замислих се. Силите ми се раздвижиха в мен и ми дадоха отговор.

— Да, бих могла. Но това означава, че завинаги ще си прикована към остров Грималкин. Ще бъдеш сама с другите призраци, които го обитават.

Елодия изчезна, а аз възкликнах раздразнено:

— О, стига де!

Почти веднага обаче тя се появи отново. Носеше се във въздуха на няколко метра от мен, близо до склона на хълма, отвъд който беше езерото. Размаха ръце — знак да я последвам — и се скри зад него.

Въздъхнах дълбоко и се изкатерих по хълма. Стигнах билото му и се наложи да засенча с ръка очите си, за да ги предпазя от отразената от водата светлина.

— Леле! — възкликнах, когато спрях до Елодия. — Езерото никога не е било така красиво! И виж, тревата ей там съвсем не изглежда като мъртва…

Думите заседнаха в гърлото ми. Притиснах длан към устата си.

По брега на езерото вървеше Кал. Или по-точно, призракът му. Толкова бе блед, че едва го различавах, но нямаше как да сбъркам широките му леки крачки. След миг той коленичи и прокара ръката си над едно петно сива трева, която на секундата отново стана жизнена и яркозелена.