Читать «В плен на магията» онлайн - страница 119

Тъкмо се канех да стана и да отида при тях, когато в кухнята се втурна баща ми. Той все още бе по пижама, което бе изключително необичайно за него. Баща ми никога не слизаше за закуска, без да е напълно облечен. От друга страна, горнището на пижамата му имаше специално джобче с носна кърпа вътре; може би това се броеше за приемливо облекло?

Баща ми държеше някакъв лист хартия и се взираше в него с разширени очи.

— Джеймс — подхвърли Айслин, — днес ставаш доста късно. Грейс още ли спи?

Баща ми вдигна поглед и мога да се закълна, че се изчерви.

— Хм-м? А, да. Ами всъщност, ъ-ъ… Както и да е, да се върнем към належащия въпрос.

— Остави татко на мира — обърнах се към Айслин. — В момента британецът у него дава на късо.

Вместо да съм отвратена и потресена, изпитвах особено задоволство при мисълта, че родителите ми са толкова… уф, както и да е (добре де, признавам, че леко ме втрисаше от близостта им). Но сдобряването им бе единственото хубаво нещо, което бе произлязло от цялата тази ужасна каша. Е, това и че спасихме света, много ясно.

Баща ми тръсна глава и повдигна листа в ръката си.

— Не съм дошъл да обсъждаме личния ми… живот. Дойдох заради това писмо. Пристигна тази сутрин, изпращат го от Съвета.

Рязко изправих гръб на стола си:

— Съвета ли? Ама за онзи Съвет ли говориш? Той вече не съществува! Да не си сбъркал нещо? Сигурно става дума за Съвета за най-подходящата зърнена закус…

— София! — спря ме баща ми с поглед.

— Съжалявам. Шашнах се.

— Разбирам те, скъпа — каза той с лека усмивка. — И ако трябва да съм напълно честен, мисля, че имаш основания.

След което ми подаде листа, който се оказа официално писмо. Адресирано бе до баща ми, но още в първия абзац забелязах името си. Оставих го на масата, да не би някой да забележи как треперят ръцете ми.

— Сова ли го донесе това нещо? — измърморих. — Моля те, кажи ми, че е дошло…

— Софи! — възкликнаха едновременно почти всички присъстващи.

— Стига, Мерсер — каза Арчър и въздъхна раздразнено.

Поех си дълбоко въздух и започнах да чета. Когато стигнах средата на страницата, спрях и очите ми се разшириха. Сърцето ми лудо биеше. Погледнах отново към баща си:

— Ама те сериозно ли?

— Да, така смятам.

Прочетох отново думите.

— Мили боже и всички ангели!

Глава 34

Излязох от колата. Чакълът под краката ми изхрущя. Вгледах се в къщата, която се издигаше в края на алеята.

— Е? — запита баща ми, след като се измъкна от седалката до шофьора.

Арчър и Джена слязоха от задната и застанаха от двете ми страни.

Вдигнах слънчевите очила на главата си и заявих:

— Ами по-добре изглежда. Е, все още е зловещо и странно, но в нормални граници. Както си беше преди.

„Хеката“ блестеше с прясно боядисана фасада. Прозорците бяха поправени. Папратта от двете страни на входа отново беше яркозелена и някой бе ремонтирал дупката в предната веранда. Но дърветата край училището все още бяха безжизнени и почернели, а тревата сивееше.