Читать «Джунглата» онлайн - страница 5

Въпреки че не беше военен, той инстинктивно разбра, че това беше критичната част от плана на генерала. Вдигна очи. Над главите им небето оставаше чисто, но един-единствен бухлат облак се движеше към бойното поле. Сянката му се врязваше като слънчево затъмнение в хълмовете зад града. Минеше ли над тях, тайното оръжие на Кенбиш щеше да стане безполезно.

От много минути на стените не се бяха показвали стражи. Дипломатът можеше да си представи безпокойството и объркването на защитниците, които не знаеха какво им бе дошло на главите, нито как ги беше ослепило. Това не беше особено голяма община и той знаеше от пътуванията си, че селяните тук са склонни към суеверие. На каква ли нечиста сила бяха приписали своята слепота? Подобно на армия от призраци, колоната конници измамно бързо пресичаше полето. Конете бяха толкова добре обучени, че не цвилеха и не пръхтяха.

Облакът още беше на няколко минути разстояние. Пратеникът направи няколко бързи пресмятания на ум. Работата беше на косъм, но конниците не ускориха ход. Генералът насаждаше дисциплина, която за него беше по-важна от всичко.

Една глава се показа над стената и двете светлинни оръдия се завъртяха толкова бързо към нея, че човекът успя да зърне само смътно бойното поле, преди ретините му да бъдат обгорени от невидимите лъчи. Кенбиш се скова на коня си, очаквайки сигнал за тревога, който щеше да накара невидимите лъконосци да пуснат стрелите си. Един вик отвисоко го накара да засмуче въздух през зъбите. Но се оказа, че беше само врана в клоните на дървото зад него.

Водещият конник стигна до дървената порта и небрежно запрати торбата, която носеше, в прахоляка при основите й. Миг след това друга падна до нея, след това още една. И още една. Купчината нарасна, докато не заприлича на безформен хълм, притиснат в гредите.

Най-накрая един от хората зад стените показа малко ум. Когато надигна глава иззад стената вдясно от портата, той засенчи с ръка очите си и насочи погледа си надолу. Предупредителният му вик се разнесе ясно над полето. Елементът на изненадата беше изгубен.

Конниците зарязаха потайността и конете се понесоха в пълен галоп. Последните неколцина запратиха торбите си към портата и обърнаха. Разпръснаха се, когато откъм стените слепешком се понесоха стрели и отново затъмниха небето.

Но не толкова стрелите закриваха слънцето, колкото облакът, който безшумно се приближаваше. По някаква прищявка на съдбата ветровете, които го тласкаха, спряха и той се зарея като огромен слънчобран над селото. Без пряка слънчева светлина лъчевите оръдия на Кенбиш бяха безполезни.