Читать «Град от кости» онлайн - страница 2

Не че хората за нищо не ставаха. Зелените очи на момчето се плъзнаха по дансинга, където изящни крака в коприна и черна кожа ту се появяваха, ту се скриваха сред стълбовете дим, носейки се във вихъра на танца. Момичетата отмятаха дългите си коси, момчетата поклащаха обутите си в кожа бедра, а голобрадите им лица лъщяха от пот. Те буквално кипяха от жизненост и така преливаха от енергия, че свят му се завиваше. Той сви презрително устни. Те не подозираха какви късметлии са. Не знаеха какво е да вегетираш в света на мъртвите, където слънцето виси уморено на небето като изгорял въглен. Техният живот гореше силно като пламък на свещ и… можеше лесно да бъде угасен.

Той стисна по-здраво кола, който носеше, и запристъпва към дансинга, но в това време едно момиче започна да се провира сред множеството танцуващи и тръгна към него. Той я погледна изпитателно. Беше твърде хубава, за да бъде човек — дълга коса, почти мастиленочерна, тъмни шоколадови очи. С дълга до земята бяла рокля, каквито са носели жените в по-младите години на света. По изящните й ръце се виеха дантелени ръкави. На шията й висеше плътна сребърна верижка с тъмночервена висулка, голяма колкото бебешко юмруче. Той само присви очи, за да се увери, че не сънува — беше истинска. Устата му се напълни със слюнка, докато тя се приближаваше към него. Енергията бликаше от нея, подобно на кръв от рана. Докато минаваше покрай него, тя му се усмихна и му намигна приканващо. Той тръгна след нея, като усещаше по устните си невидимото пърхане на смъртта й.

Винаги беше лесно. Той усещаше как силата на угасващия й живот минава през вените му като огън. Хората бяха толкова глупави. Притежаваха нещо толкова ценно и от тях се искаше само да го пазят. А те пропиляваха живота си за пари, пакетчета прах и чаровната усмивка на някой непознат. Момичето се очертаваше като бледо привидение на фона на стелещия се дим. Тя стигна до стената и се обърна, вдигна с две ръце полата си, като му се усмихваше. Изпод полата й се разкриха ботуши, високи до бедрата.

Той бавно пристъпи към нея, кожата му настръхна от близостта й. Отблизо тя не беше така съвършена: под очите й се виждаше размазан грим, мократа от пот коса бе прилепнала по шията й. Той усети нейната смъртност, сладкия аромат на покварата.

— Хванах те — каза той.

Устните й се свиха в хладна усмивка. Тя се дръпна встрани и той видя, че се бе облегнала на една затворена врата, на която с червена боя беше надраскан надписът ВХОД ЗАБРАНЕН — СКЛАД. Тя натисна дръжката на бравата зад себе си, обърна се и се шмугна вътре. Той успя да зърне някакви нахвърляни кашони и преплетени жици. Складово помещение. После хвърли бегъл поглед зад себе си — никой не го гледаше. За него бе добре дошло, че тя предпочиташе уединението.