Читать «Град от кости» онлайн - страница 5

— Изабел — каза тя.

— Хубаво име. — Той тръгна към нея, като стъпваше внимателно сред жиците, да не би някоя от тях да е под напрежение. В мъждивата светлина тя изглеждаше полуневидима, прозрачна, увита в бяло като ангел. Би било удоволствие да превърнеш този ангел в паднал… — Никога се съм те виждал тук преди.

— Питаш ме дали идвам често тук? — Тя се изкиска, като закриваше устата си с ръка. На китката й имаше най-различни гривни, които стигаха чак до маншета на ръкава й — тогава, както се приближаваше към него, той видя, че това съвсем не бяха гривни, а шарки по кожата й, форми от виещи се линии.

Той се вцепени.

— Ти…

Не успя да довърши. Тя пристъпи с бързината на мълния и го удари в гърдите, като замахна към него с разперена ръка, което щеше да го убие на място, ако беше човек. Той залитна назад, а в ръката й се появи нещо като камшик, който се виеше и блестеше като злато и с който тя го удари ниско, като го уви около глезените му и така го накара да загуби равновесие. Той падна, гърчейки се на земята, острият метал се беше впил дълбоко в кожата му. Тя се засмя, изправена над него, и в този миг той разбра очевидното. Никое човешко момиче не би носило рокля като тази. Такава, че да покрива кожата й — цялата й кожа.

Изабел рязко издърпа камшика и го прибра. Усмивката й блестеше като отровно питие.

— Ваш е, момчета.

Зад него се чу тих смях, някакви ръце го сграбчиха, изправиха го, бутнаха го към една бетонна колона, той усети студа на камъка по гърба си. Ръцете му бяха издърпани назад, китките му бяха вързани с множество златни жици. Докато той се мъчеше да се освободи, някой заобиколи бетонната колона и застана в полезрението му. Едно момче, младо като Изабел и също толкова хубаво. Светлокафявите му очи блестяха като късчета кехлибар.

— Така — каза момчето. — Има ли и други с теб?

Усещаше как кръвта пулсира под твърде стегнатия метал и кара китките му да изтръпнат.

— Какви други?

— Хайде сега. — Момчето вдигна ръце, при което тъмните му ръкави се смъкнаха надолу и така разкриха руните, прогорени по китките, опакото на ръцете и дланите му. — Знаеш кой съм.

Навътре в черепа на завързания, вторият ред зъби започнаха да скърцат.

— Ловец на сенки — изсъска демонът.

Момчето се ухили широко.

— Хванах те! — каза то.

* * *

Клеъри открехна вратата на складовото помещение и влезе. В първия момент тя си помисли, че вътре няма никого. През прозорците, които бяха нависоко и с решетки, се процеждаше само шумът от улицата, клаксоните на колите и свистящите спирачки. Помещението миришеше на застояла боя, а подът беше покрит с дебел слой прах, в който имаше следи от стъпки.

Тук няма никой, установи тя, докато се оглеждаше в безпорядъка. В помещението беше хладно, въпреки августовската жега навън. Гърбът й лепнеше от студена пот. Тя пристъпи напред, като се спъна в жиците. Наведе се, за да освободи глезените си от кабелите и чу гласове. Смях на момиче и смъмряне от момче. Когато се изправи, тя ги видя.