Читать «Корабът на чумата» онлайн - страница 72

Еди спусна котва точно до кораба. Радиостанцията не работеше заради дългия престой във водата и той не можеше да говори с екипа, но всеки си знаеше задълженията. Хората му хвърлиха няколко четки и включиха мощните маркучи с белина. Еди и Джулия първо изтъркаха Джанике, а после се почистиха един друг, като внимаваха да обеззаразят всеки сантиметър от костюмите си. Преди да приключат, петнадесет сантиметра белина покриха пода на „Зодиак“.

След като Джулия реши, че са убили всеки вирус, който можеше да се е загнездил в костюмите им, тя съдра лепенката и се измъкна от своя. Топлият влажен въздух бе най-прекрасното нещо, което някога бе усещала.

— Господи, това е великолепно — въздъхна тя.

— Амин — ухили се Еди, като свали костюма си и го остави в лодката.

Той поведе все още облечената Джанике към покритата с тефлон рампа, която използваха за спускане на бойната моторница. Джулия се зае с нея. Щеше да я заведе в болничното отделение и да проведе редица тестове в изолационното, за да реши дали младата жена бе заразена. След като се уверяха, че всичко е наред, Джани щеше да получи разрешение да общува с екипажа.

Макс Хенли се появи тъкмо когато Еди се готвеше да потопи „Зодиак“. Лицето му подсказа на Еди, че положението на останалите не бе толкова добро, както при него и Джулия.

— Какво стана? — разтревожи се Еди.

— Марк е в безопасност на борда на хеликоптера, но загубихме контакт с председателя.

— Мамка му, връщам се. Той е някъде в машинното.

— Погледни — каза Макс, като му посочи потъващия кораб.

Килът му бе разцепен и водата, наводняваща корпуса, се бе учетворила.

— Няма време.

— Макс, става дума за председателя, за бога!

— Мислиш, че не знам ли? — мрачно отвърна Хенли, който едва се сдържаше.

Срещу тях „Златна зора“ изживяваше последните си мигове. Илюминаторите на главната палуба бяха под водата. Тъй като корпусът бе разкъсан, средната част на кораба потъваше по-бързо от носа и кърмата. Двамата мъже наблюдаваха безмълвно.

Въздухът в корпуса започна да изскача с експлозии. Прозорците се разбиха, вратите бяха откъснати от пантите си от силното напрежение. Морето заля горните палуби, от които изригваха гейзери. От „Орегон“ изглеждаше сякаш „Златна зора“ се намира в казан с вряща вода.

Океанът достигна нивото на мостика и разби закаленото стъкло. От корпуса излетяха безброй предмети — най-вече шезлонги, но и една от спасителните лодки се преобърна пред очите им.

Когато и върхът на мостика изчезна, Макс избърса очи. Над водата останаха само коминът и мачтите на кораба. Морето лакомо поглъщаше „Златна зора“.

От оперативния център Ерик Стоун контролираше прожекторите на оръжейната станция. Остави най-мощния насочен към комина на „Златна зора“. Морето кипеше като горещ минерален извор, а хеликоптерът висеше отгоре.

Макс прошепна името на Хуан и се прекръсти, когато върхът на комина остана само на около тридесет сантиметра от водата. Внезапно от него изригна въздух и жълт предмет излетя нагоре като от топ. Издигна се на шест-седем метра, размахайки ръце като птица, която се опитва да полети.