Читать «Корабът на чумата» онлайн - страница 65

Джулия насочи лъча към съседния кабинет за прегледи и видя, че е празен. Врата в далечния край на кабинета водеше към помещенията за пациенти, малки кабинки, преградени със завеси. Всяка от тях съдържаше легло и нощно шкафче. На пода имаше още две жертви, млада жена в тясна черна рокля и мъж на средна възраст, облечен в халат. И те, като останалите, бяха потънали в собствената си кръв.

— Мислиш ли, че това е лекарят? — попита Еди.

— Да, така предполагам. Вероятно е бил покосен от вируса в каютата си и се е втурнал насам колкото се може по-бързо.

— Не достатъчно бързо.

— За този вирус никой не е достатъчно бърз — отвърна Джулия и наклони глава. — Чуваш ли това?

— В този костюм не чувам нищо освен собственото си дишане.

— Звучи като помпа или нещо подобно. Джулия отдръпна завесата около едно от леглата.

Одеялото и чаршафите бяха чисти и пригладени.

Пристъпи към следващото. На пода до леглото имаше кислороден апарат, задвижван от батерии, за хора с дихателни проблеми. Прозрачните пластмасови тръбички изчезваха под завивките. Джулия насочи лъча към леглото, където лежеше някой, придърпал одеалата над главата си.

Тя се втурна напред.

— Открих жив!

Хъксли дръпна одеялата. Млада жена спеше дълбоко. Тръбичките влизаха право в ноздрите й. Тъмната й коса бе разпръсната по възглавницата и обрамчваше лице с бледи деликатни черти. Беше много слаба, с дълги ръце и нежни рамене. Джулия видя очертанията на ключицата й под тениската. Макар да спеше, личеше, че е преживяла нещо тежко. Очите й се отвориха леко и тя изпищя, когато видя двете фигури над леглото й.

— Всичко е наред — успокои я Джулия. — Лекарка съм. Тук сме, за да те спасим.

Приглушеният й глас не успокои жената. Сините й очи се ококориха ужасено и тя се отдръпна към таблата на леглото, придърпвайки завивките над себе си.

— Казвам се Джулия, а това е Еди. Ще те изкараме оттук. Как се казваш?

— Кои… кои сте вие? — заекна младата жена.

— Аз съм лекарка от друг кораб. Знаеш ли какво е станало?

— Снощи имаше купон.

Жената не каза друго, очевидно бе в шок. Джулия се обърна към Сенг.

— Извади още един биологичен костюм. Не можем да я откачим от кислородния апарат, докато не го облече.

— Защо? — попита Еди, като разкъса найлоновата опаковка на резервния костюм.

— Питам се защо само тя е оцеляла. Вирусът сигурно се пренася по въздуха. Тя не е дишала околния въздух, а кислорода от болничната система и когато заразата е избухнала, е използвала този апарат.

Джулия погледна момичето и прецени, че е на около двадесет години. Вероятно бе на пътешествие със семейството си или член на екипажа.

— Как ти е името, сладурче? — попита тя.

— Джанике. Джанике Дал. Приятелите ме наричат Джани.

— Мога ли и аз да те наричам Джани? — попита Джулия, като седна на леглото и насочи светлината към скафандъра си, за да покаже лицето си на момичето.