Читать «Брегът на скелетите» онлайн - страница 12

— Ако не ги вземеш ти, аз ще го направя — прошепна Варли в мрака.

— Изборът е твой — провлечено отговори Райдър. — Аз държа на думата си.

Тъй като не разполагаха с достатъчно чанти и дисаги за всички диаманти дори след като натъпкаха джобовете си и всичко, което можаха, четири от големите делви останаха недокоснати. Райдър грижливо зарови съкровището и направи всичко възможно, за да прикрие кражбата. Те напуснаха лагера на разсъмване, като благодариха на краля за неговото гостоприемство. Махареро попита Питър дали няма да остави някакво съобщение за своята майка. Питър успя само да промърмори да й предадат, че съжалява.

Легнал на върха на дюната, издигаща се над кладенеца, Райдър си позволи само за миг да погледне хората на краля.

Когато потеглиха след крадците, те бяха цяла армия от хиляда воини, която ги следваше извън земите на племето. Но това беше преди петстотин мили и редиците им вече бяха разредени. Райдър прецени, че са останали повече от сто души, най-силните, които тичаха бързо въпреки глада и жаждата. Слънцето се беше издигнало и наточените върхове на асагеите им — копията, които техният народ използваше, за да преодолее всеки, който се изпречи на пътя му проблясваха.

Райдър потупа Тим Уотърман по крака и двамата се плъзнаха обратно към дъното на речното корито, където спътниците им се бяха струпали разтревожени. Конете усетиха внезапната промяна в настроението на хората. Те започнаха да тъпчат с копита прахоляка и наостриха уши, сякаш чуваха приближаващата се опасност.

— На конете, момчета — нареди Райдър и пое юздите, които Питър Смайт му подаде.

— Ще яздим ли? — попита той. — През деня?

— Да, момче. Или някой от войните на Махареро ще украси колибата си с твоите вътрешности. Да вървим. Имаме само около два километра преднина пред тях и не е ясно докога конете ще издържат в горещината.

Райдър знаеше, че ако снощи не бяха намерили водата, досега хереро щяха да са се спуснали върху тях като глутница диви кучета. Но сега, когато обкрачи широкия конски гръб, само една от неговите манерки беше пълна. Животните се изкатериха почти едновременно от сухото речно корито и петимата мъже бързо почувстваха жестокото слънце да изгаря вратовете им.

През първите километри Райдър поддържаше равномерен тръс, който на всеки три мили им печелеше по една миля преднина пред напредващата импи на хереро. Слънцето пържеше земята и изсушаваше потта им в мига, щом се покажеше от порите им. Под защитата на голямата си шапка с увиснала периферия Райдър трябваше да язди с очи, свити до цепки, за да ги предпазва от заслепяващата светлина, която дюните отразяваха.

Беше достатъчно лошо да почиваш под сенника, докато Калахари се превръща в пещ, но да се опитваш да прекосиш голата пустош под яростната атака на слънцето беше най-трудното нещо, което Райдър беше правил през живота си. Горещината и нажежената до бяло светлина го влудяваха. Човек имаше усещането, че течността в черепа му е кипнала. Отливането на глътка вода не носеше облекчение, а само навлажняваше гърлото и го подсещаше за мъчителната жажда, която изпитваше.