Читать «Друговремец» онлайн - страница 8

- Ами че да. - Госпожа Беърд се клатушкаше в бързо темпо и не жалеше младите ни крака. - От незапомнени времена, господин Рандал. Отпреди дните на гигантите.

- Гиганти ли? - попитах.

- Да. Фион и Феин.

- Келтски народни приказки - отбеляза с интерес Франк. - Това са техни герои. С нордически корен, навярно. Нордическото влияние е силно тук, чак до западния бряг. Някои от местата са именувани в нордически стил.

Завъртях очи, предусещайки поредния изблик, но госпожа Беърд се усмихваше мило и го насърчаваше. Вярно е, каза, била на север и видяла скалата на Двамата братя, а тя била останка от викингите, нали?

- Слизали са по онези брегове стотици пъти между 500 г. и 1300 г. - каза Франк, вперил замечтан поглед в хоризонта. Навярно разпредения от ветровете облак насреща му приличаше на драконов кораб. - И са донесли много от митовете си. Тук има плодотворна почва за митове. Нещата като че ли здраво се вкореняват.

Можех да повярвам на това. Здрачаваше се, идваше и буря. На призрачната светлина под облаците дори чисто новите къщи покрай пътя изглеждаха древни и зловещи като камъка на пиктите на стотина метра от нас, който маркираше кръстопътя вече хиляда години. Нощта изглеждаше подходяща да си стоиш вкъщи с хлопнати кепенци.

Само че, когато се прибрахме, вместо да се настаним удобно във всекидневната на госпожа

Беърд и да си прожектираме гледки от пристанището в Пърт⁶, Франк реши да спази уговорката си за шери господин Бейнбридж, адвокат с интерес към местните исторически анали. Предвид една моя по-ранна среща с господина, реших да си остана вкъщи.

- Опитай да се върнеш преди бурята - казах и целунах Франк за довиждане. - И предай поздрави на господин Бейнбридж.

- Хм, да. Разбира се. - Като внимаваше да не срещне погледа ми, Франк нахлузи палтото си, взе чадър от стойката до вратата и излезе.

Затворих след него, но я заключих само с резето, за да може да влезе сам след това. Върнах се във всекидневната, замислена за това как Франк несъмнено щеше да се престори, че няма съпруга - а господин Бейнбридж с радост щеше да се включи в преструвката. Не че го винях.

Когато посетихме господин Бейнбридж предния следобед, всичко започна добре. Бях сдържана, възпитана, интелигентна, но не се самоизтъквах, с чудесни обноски и скромно облечена - всичко, което се изискваше от съпругата на Идеалния оксфордски преподавател. Докато не дойде чаят.

Обърнах длан и изгледах накриво големия мехур в основата на пръстите си. Не бях виновна аз, че вдовецът господин Бейнбридж имаше евтин тенекиен чайник, а не фаянсов, както е редно. Нито че, опитвайки се да е учтив, ме помоли да налея чая. Нито пък че ръкавицата беше протрита и нажежената дръжка на чайника докосна ръката ми.

Не, отсякох мислено. Напълно нормално бе да изпусна чайника. Скутът на господин Бейнбридж по случайност се оказа на неподходящо място - чайникът все някъде трябваше да падне. Проблемът беше във възклицанието ми „Мамичката му мръсна шибана!“, по-силно от вика от болка на Бейнбридж. Отвъд другия край на подноса с кифличките Франк ме изпепели с поглед.