Читать «Друговремец» онлайн - страница 444

- Моля ви, ma chdre, мисля, че е по-добре...

Анселм стоеше на прага, готов да повика помощ Изглеждаше много стреснат. Посегнах към огледалото на масата, но се спрях. Не бях готова за това все още. Взех виното.

Анселм бавно се върна в стаята и ме загледа. Щом се увери, че няма да се строполя, седна отново. Отпивах малки глътки от виното, докато главата ми се прочисти, опитвайки се справя с ефектите от опиумните си сънища. Значи бяхме живи. И двамата.

Сънувах хаотични неща, изпълнени с кръв и насилие. Отново и отново сънувах, че Джейми е мъртъв или умира. Някъде в пелената от образи беше и този на вкочанения младеж, чийто труп бях открила до изхода на затвора. Понякога жалкото му мустаче се местеше върху лицето на Франк, когото също сънувах. Помня ясно, че в съня си убивах и тримата. Сякаш бях прекарала цялата нощ в касапска работа и ме болеше всеки мускул.

Анселм търпеливо ме наблюдаваше, поставил ръце на коленете си.

- Има нещо, което можете да сторите за мен, отче - рекох.

Той веднага се надигна, нетърпелив да ми помогне, и посегна към стомната.

- Разбира се. Още вино?

Усмихнах се уморено.

- Да, но по-късно. Точно сега искам да чуете изповедта ми.

Той се изненада, но бързо събра професионалното си самообладание като расо.

- Но разбира се, chdre madame¹, ако така желаете. Няма ли да е по-добре да повикам отец Жерар? Той е известен изповедник, а аз... - и сви рамене по галски, - разрешено ми е да слушам изповеди, но всъщност рядко ми се налага, защото съм прост учен.

- Искам вас - рекох твърдо. - Искам да започнем сега.

Той въздъхна примирено и отиде да вземе епитрахила си. Постави го на врата си, така че краищата му да са опънати по черното му расо, и седна на табуретката. Благослови ме набързо и зачака.

Разказах му. Всичко. Коя съм, как съм се озовала тук. За Франк, за Джейми. За младия английски драгун с пъпчивото лице, когото бях довършила в снега.

Анселм не промени изражението си, докато говорех, само кръглите му кафяви очи се окръгляха все повече. Когато приключих, той примигна веднъж-дваж, отвори уста, сякаш за да продума, затвори я и тръсна глава, за да я проясни.

- Не - рекох търпеливо. Отново се прокашлях, за да не звуча като жаба с прерязано гърло. -Нищо не сте си въобразил. И не сте недочул. Разбирате ли сега защо исках да ви го кажа под формата на изповед?

Той кимна разсеяно.

- Да. Да, разбира се. Ако... но, да. Искате да не споделям с никого. Също така, защото ми го разказвате под знака на свещенодействие, очаквате да повярвам. Но...

Той се почеса по главата и вдигна поглед към мен. По лицето му се разля широка усмивка.

- Колко изумително! - възкликна тихичко. - Колко изумително, колко прекрасно!

- Не бих използвала тази дума - отвърнах сухо, - но „изумително“ става.

Прокашлях се и се пресегнах за още вино.

- Това... това е чудо - промълви той, сякаш на себе си.

- Щом настоявате - рекох с въздишка. - Но искам да знам какво да правя. Виновна ли съм в убийство? Или в прелюбодеяние? Не че има какво да сторя и в двата случая, но искам да знам. И щом вече съм тук, какво да сторя? Може ли - трябва ли, - да използвам познанието си, за да... променя бъдещето? Не знам дори дали е възможно. Но ако е, имам ли право?