Читать «Досиетата „Орегон“» онлайн - страница 191

Кабрило искаше да отиде лично, но знаеше, че Еди Зенг се нуждае от това повече от него. С Еди тръгна Франклин Линкълн. След два дни се върнаха с името Бернхард Фолкман — това беше банкерът, който трябваше да изтъргува златото на Савич.

— Как го убедихте? — попита Хуан, когато двамата седнаха срещу бюрото в кабинета му.

— Не беше трудно — отвърна Еди. — Влязохме в стаята му, отвлякохме го, закарахме го на летището и му обещахме, че няма да го убием, ако ни каже каквото искаме да знаем.

— И?

— Нямаше какво да губи, можеше само да спечели, така че ни каза.

— И? — повтори Кабрило. Имаше чувството, че му вадят зъбите без упойка.

— Ами, нали руснаците спасиха китайците от „Селандрия“ — каза Еди. — В Петропавловск обаче няма достатъчно легла, така че настаниха хиляда души в един хангар на летището, докато решат какво да правят с тях. И след като Савич ни каза името, отидохме в хангара с него, обяснихме, че той е виновен за случилото се с тях, и оставихме нещата да следват естествения си ход.

Хуан погледна Линкълн.

— Нали все пак му обещахме, че няма да го убием — оправда се той. — Не сме казвали обаче, че няма да го предадем на жертвите му. Докато излезем, вече не крещеше.

Това накара Кабрило да отиде в Швейцария, за да се срещне с Бернхард Фолкман. Срещата им премина, както очакваше.

Фолкман се съгласи да купи шестдесетте тона злато, последвали Хуан в Швейцария в няколко контейнера, да учреди попечителски фонд с половината сума в полза на китайските работници, изкопали златото, да продаде банката си и да се оттегли в предградията на Калкута, където да посвети остатъка от живота си на благотворителна дейност.

От своя страна, Кабрило се съгласи да не му пръска черепа…

Леко почукване на вратата го върна в настоящето. Интересът на репортерите към експлозията и отвличането на Рудолф Исфординг отдавна беше преминал, а и Хуан съвсем не приличаше на тъмнокосия черноок мустакат испанец, за какъвто се представи, когато нае тайната квартира, затова спокойно стана и отвори вратата.

— Здравей, моряче. Помниш ли ме?

Тори беше вдигнала косата си на кок, което подчертаваше извивката на дългата й шия. Сините й очи улавяха отблясъците на огъня в камината. Носеше свободен сив костюм и бяла блуза, разкопчана достатъчно, за да привлече вниманието му. Устните й бяха леко намазани с гланц и разтворени в неуверена усмивка.

— Мислех, че никога вече няма да те видя — каза Кабрило.

Тя беше изчезнала, без да се сбогува, веднага след като „Орегон“ хвърли котва във Владивосток.

Усмивката й леко помръкна.

— Намали да ме поканиш да вляза?

— О, заповядай!

Той й наля питие и нарочно седна срещу нея, вместо да се настанят заедно на дивана срещу камината.

— И аз не мислех, че ще ме видиш отново — започна тя, — но Макс ми се обади в Лондон и разсея някои от предварително съставените ми представи за теб. За мен ти беше екстравагантен морски капитан с весела дружина авантюристи и момиче във всяко пристанище. Осъзнах, че не искам да съм поредната резка на колана на сабята ти, така че вместо да страдам, че отново съм се влюбила в неподходящ мъж, реших да се върна у дома и да си спестя сърдечните мъки. А после ми се обади Макс. Каза, че нямаш момиче на всяко пристанище и че всъщност през всичките години, откакто те познава, не те е виждал дори да излизаш с жена. Вдовец си, съпругата ти е била убита от пиян шофьор. Нямаш нито една нейна снимка и си му казал за нея една нощ преди години. И че след смъртта й си се отказал от всякакви връзки.