Читать «Гонитбата на Шута» онлайн - страница 4

Знаеше, че съм оставил тази част от живота си зад гърба си. Бях различен човек, почитан мъж, стюард на дома на дъщеря ми, баща на малко момиче. Вече не бях убиец. Бях оставил убийствата зад гърба си. Години бяха минали, откакто бях строен и гъвкав младеж с мускули твърди като сърцето на убиец. Вече бях провинциален благородник. Двамата се бяхме променили толкова много…

Все още помнех насмешливата му усмивка и пробягващия поглед, които му бяха толкова свойствени някога, очарователни и дразнещи едновременно. Беше се променил, но бях сигурен, че все още го познавам в най-важните неща, онези, които отиваха отвъд дребните факти като къде е роден или кои са били родителите му. Познавах го откакто бяхме млади. Кисела усмивка изкриви устните ми. Не — откакто бяхме деца. В някои отношения се съмнявах, че някой от двама ни наистина е бил дете. Но дългите години дълбоко приятелство бяха основа, в която не можех да се съмнявам. Познавах характера му. Познавах чувството му за вярност и всеотдайност. Знаех повече за тайните му от всеки друг и бях пазил тези тайни толкова грижливо, колкото ако бяха мои лични. Виждал го бях отчаян и обезсилен от ужас. Виждал го бях прекършен от болка и го бях виждал разлигавен от пиянство. А над всичко това го бях виждал мъртъв и бях него като мъртъв, и бях върнал тялото му към живота, и бях върнал духа му, за да обитава това тяло.

Тъй че го познавах. До костите.

Или така си бях мислил.

Поех си дълбоко дъх и издишах, но това не облекчи напрежението ми. Бях като дете, изпитващо ужас да погледне навън в тъмното от страх какво може да види. Отричах онова, за което знаех, че е вярно. Познавах Шута до костите и от костите навън. И знаех, че ще направи каквото смята, че трябва да направи, за да тласне света по най-добрия му път. Беше ми позволил да стъпвам по ръба на бръснача между смърт и живот, беше очаквал от мен да понеса болка, лишения и загуба. Беше се предал на една мъчителна смърт и бе повярвал, че тя е неизбежна. Всичко заради визията му за бъдещето.

Тъй че ако вярваше, че някой трябва да бъде убит и не можеше да убие това лице лично, щеше да помоли мен. И щеше да натовари молбата си с онези ужасни думи: за мен.

Извърнах очи от него. Да. Щеше да поиска това от мен. Последното нещо, което изобщо исках да правя отново. А аз щях да кажа „да“. Защото не можех да го погледна, прекършен и в болка, и да не усетя прилив на гняв и омраза. На никого, на никого не можеше да бъде позволено да го нарани толкова тежко, както бяха направили, и да продължи да живее. Всеки толкова лишен от съчувствие, че да може систематично да изтезава и физически да унижава друг, не трябва да бъде търпян да живее. Чудовища бяха направили това. Колкото и човешки да можеше да изглеждат, това свидетелство за делото им казваше истината. Трябваше да бъдат убити. И аз трябваше да направя това.

Исках да го направя. Колкото повече го гледах, толкова повече исках да отида и да убивам, не бързо и не кротко, а кърваво и шумно. Исках хората, които му бяха причинили това, да знаят, че умират, и да знаят защо. Исках да им остане време да съжалят за това, което са направили.