Читать «Гонитбата на Шута» онлайн - страница 13

Имаше още. Изобщо не се обръщаха към мен по име, почеркът видимо не беше на Сенч, но, о, играта явно бе негова. Приключих с четенето на свитъка и отидох да огледам чуждоземното облекло, оставено за мен. Все още имах малко време, преди да ме очакват да се присъединя към тях за вечеря и разговори в Голямата зала. Знаех ролята си. Говори малко, слушай много и докладвай на Сенч всички подробности около това кой се е опитал да ти направи предложение и колко щедро е предложението. Не можех да си представя каква е по-голямата игра. Знаех, че Сенч вече е решил колко трябва да знам и ми е подал точно толкова. Заплиташе мрежите си както винаги.

И все пак, въпреки раздразнението, усетих как старата възбуда се пробуди в мен. Беше нощта на Зимния празник. Кухнята на замъка щеше да е надминала себе си, щеше да има музика, танци и хора от всички краища на Шестте херцогства. С новата ми самоличност и дрехи, които щяха едновременно да привличат внимание и да ме представят като чужденец, щях отново да шпионирам за Сенч, както правех в младостта си.

Вдигнах „роклята“ да я огледам. Не. Не рокля, а натруфен широк и дълъг елек, който вървеше с непрактичните обувки. Копчетата бяха от боядисана кост, изваяни на сини цветчета, и бяха не само на предницата, а и по дългите ръкави също. Много копчета. Копчета, които не закопчаваха, а бяха просто за украшение. Платът беше мек, тъкан, каквато не бях виждал, и когато вдигнах дрехата за раменете се оказа, че е много по-тежка, отколкото бях очаквал. Намръщих се, после бързо осъзнах, че вече са ми напълнили тайните джобове.

Намерих хубав комплект шперцове и малко тънко трионче с остри зъбци. В друг джоб имаше изключително остър резец от типа, предпочитан от уличните джебчии. Едва ли бях достатъчно ловък да прилагам този занаят. Няколкото пъти, когато го бях правил за Сенч, не беше заради монетите, а да видя какви любовни бележки има в кесията на Славен или кой слуга има много повече пари, отколкото един честен служител би имал от надницата си. Преди години. Преди толкова много години.

Чух глух стон от леглото на Шута. Метнах елека на ръката си и забързах към него.

— Шуте. Буден ли си?

Челото му беше набръчкано, очите плътно затворени, но при гласа ми нещо като усмивка изви устните му.

— Фиц. Сън е, нали?

— Не, приятелю. Ти си тук, в Бъкип. И в безопасност.

— О, Фиц. Никога не съм в безопасност. — Покашля се. — Мислех, че съм мъртъв. Бях в съзнание, но нямаше никаква болка и не ми беше студено. Тъй че помислих, че съм мъртъв, най-сетне. После се раздвижих и всички болки се събудиха.

— Съжалявам, Шуте. — Аз бях виновен за най-отскорошните му рани. Не го бях познал, когато го видях да притиска Пчеличка до гърдите си. Тъй че скочих да спася детето си от един болен и навярно безумен просяк, за да открия, че мъжът, когото бях намушкал шест пъти, е моят най-стар приятел на този свят. Бързото изцеряване с Умение, което бях наложил, беше затворило раните от ножа и бе опазило Шута от кървене до смърт. Но също така го беше отслабило, а в хода на това лечение бях усетил множеството стари наранявания и зарази, които вилнееха вътре в него. Те щяха да го убият бавно, ако не успеех да му помогна да натрупа достатъчно сила за по-дълбоко лечение. — Гладен ли си? Има крехко сварено телешко. И червено вино, и хляб. И масло.